Теодор Буун — Заподозрян

Чейс влезе в „Гугъл Ърт“ и изписа адреса на Фин на Еджкъм Стрийт, близо до колежа. Увеличи картата и оповести:

— Ето я тяхната къща.

Тео и Уди застанаха зад Чейс и тримата впериха поглед в монитора. Къщата на Фин беше двуетажна бяла постройка, една от няколкото такива на улицата. В сградата нямаше нищо различно или отличително. В задния двор имаше малък надуваем басейн, а в дъното до оградата се виждаше барака. Добре беше, че се сдобиха с информацията, но всъщност не им беше от полза.

Телефонът на Тео завибрира в джоба му. Той го извади бързо, отвори го, погледна дисплея и каза:

— Гриф е.

Гриф му съобщи, че сестра му най-накрая се свързала с Бени, който се обадил на Горди, който пък неохотно им казал, че момчето, което продавало таблетите 0–4, се казвало Джеси някой си, обаче не знаел фамилията му и всъщност не знаел почти нищо за него. Гриф увери Тео, че сестра му не е разбрала защо той проявява интерес. Тео пък отново подчерта необходимостта да пазят тайна.

— Вече напредваме — отбеляза Уди.

— Защо не се обадим на полицията? — попита Чейс. — Те може да разпитат и двамата Джеси от девети клас и да разберат кой се опитва да продаде откраднатите стоки.

— Още е рано — заяви Тео. — Представи си, че наистина е Джеси Фин. Какво ще направи, когато го потърсят ченгетата? Ще си признае, че е откраднал компютри и мобилни телефони? Ще падне на колене и ще изпее всичко? Няма начин. Ще отрича докрай, а ако ченгетата не намерят част от крадената стока в раницата му, нищо не могат да направят. Ще го уплашат и никога няма да намерят предметите.

— Тео е прав — съгласи се Уди. — Трябва да купим нещо от него. А после ще го дадем на полицията и те ще проверят регистрационните номера.

— И как ще го купим? — попита Чейс.

— Това е големият въпрос — съгласи се Тео. — Най-напред започваме с Горди. Ако той се съгласи да ни помогне, ще се свържем с Джеси Фин и ще купим таблета.

— Не го познавам този Горди — каза Уди, — обаче се съмнявам, че е толкова глупав. Защо му е да се замесва в тази каша? Не можем да очакваме от него да купи таблет, за който знае, че е откраднат, а после да ни го даде да го занесем в полицията.

— Той няма да загази — обясни Тео. — Не и ако помогне за разкриването на престъпление.

— Съмнявам се — възрази Уди.

— Съгласен съм с Уди — каза Чейс.

— Ами брат ти Тони? — попита Тео.

— Сигурен ли си, че няма да пострада?

— Напълно. Ако помогне на полицията да намери откраднатите вещи, те ще му благодарят и ще го похвалят. Познавам закона, забрави ли?

— Че как ще забравя!? — възкликна Чейс.

— Както знаете, Тони е способен на всичко. Малко е шантав и обича да си вре носа навсякъде. Страхотна идея, Тео. Обаче откъде ще вземем петдесет долара?

— Вече ги имам — оповести Тео.

Уди погледна Чейс, който каза:

— Защо ли не съм изненадан?

— Звънни му пак — каза Тео на Уди.

Уди извади мобилния си телефон. Усмихна се, като го чу да звъни.

— Здрасти, Тони. Аз съм.

Поговориха си няколко минути, но Уди не спомена на брат си идеята им да го въвлекат в разследването си. Обясни му само, че им трябва малко вътрешна информация за деветокласника Джеси Фин. Тони не го познаваше, но обеща да разпита.

Половин час тримата приятели обсъждаха как да пипнат братята Фин, които вече смятаха за виновни извън всякакво съмнение. Чейс намери снимките им от училищните албуми и разпечата увеличени копия. Тео разгледа лицата на двамата, сигурен, че никога не ги е виждал. Джеси Фин имаше страница във Фейсбук (Джона нямаше) и Чейс я прегледа, но не откри нищо, което да ги заинтригува или да им помогне в търсенето на улики. Уди, който се беше изтегнал на канапето и си подхвърляше едно топче за пинг-понг, си спомни една история.

— Знаете ли, това напълно се връзва. Имам двама братовчеди, които живеят близо до Балтимор. Миналата година родителите им преживяха гаден развод. Беше отвратително. Помня, че братовчедите ми плюеха адвоката на баща си. Наистина го мразеха, а той просто си е вършел работата. Майка ти притеснява ли се от такива неща, Тео?

— Сигурен съм, че се притеснява, но никога не говори за делата си.

— Това й е работата — отбеляза Чейс. Син на адвокатка.

21

В неделя сутринта Тео седеше в църквата между двамата си родители и се стараеше да слуша проповедта на преподобния Джъд Коукър, но му беше много трудно. По ирония на съдбата проповедта беше за пагубното въздействие на кражбата и Тео имаше чувството, че самият той е мишената. Беше усетил няколко погледа преди началото на службата и едва не изхвърча от църквата, когато госпожа Филис Торнбъри се случи на техния ред и не пропусна да ги увери, че се „молят за Тео“. Госпожа Торнбъри беше сред най-старите членове на паството и ужасна клюкарка. Родителите на Тео успяха някак да устоят на импулса да я осведомят, че Тео си е добре и че е по-уместно да отправя молитви за истински нуждаещите се от тях.