Читаем Татко полностью

Отначало татко се примирява, а и няма избор: тя така го наплашва. В продължение на около шест месеца остават непорочни. Тогава живеят заедно с чичо Ед и леля Мери. Роден съм в началото на ноември и през цялата зима майка ми е простирала пелените ми навън и ги е оставяла да замръзват: така се е борила срещу бебешкото изриване; през първите три месеца съм имал колики.

Но татко е нормален човек с по-силно либидо. Нещо, което разбрах едва напоследък. След шест месеца той се връща от работа и подава на майка нещо, обвито в хартия. Вътре се намира красиво изработена дървена щипка за пране — не от типа с пружина, а от стария тип, с притискане. На татко му се удава дърворезбата и от тази щипка той е измайсторил малка мъжка фигура. Тя има ръце, крака, пръсти — всичко. На къс хартия е написано: „Това е типът мъж, от който ти имаш нужда. Аз съм друг.“

Майка ми схваща подтекста. Тя запазва тази щипка и бележката към нея през целия си живот — те се намират в шкафа й от кедрово дърво, където държи всичките си ценни вещи — детски книжки, свидетелства за раждане, детски, военни и спестовни бонове.

Но тя продължава да се страхува и успява да изкопчи информация за някакво противозачатъчно средство от госпожа Хънт. Защо това не е в противоречие с изискванията на църквата, а използването на презерватив е, не ми е ясно. Но тя е само на осемнайсет години. Все още ме кърми, така че няма вероятност да забременее.

Мама пие лъжичка белина всяка сутрин. Само след няколко дни аз придобивам зеленикаво-болнав вид, а не мога да си представя как се е чувствала тя. Когато изпадам в конвулсии, се втурва с мен на лекар. Той не може да разбере какво става. Пита я с какво ме храни. Майка му казва, че само ме кърми и ми дава съвсем малко бебешка храна. Лекарят решава да провери млякото й. Пита я какво яде, пита я дали напоследък не прекалява с пиенето. Тя му признава, че взема белина. Обзалагам се, че докторът е откачил.

Веднага щом спира това чудновато противозачатъчно средство, аз се оправям. Не знам какво са правили след това. В продължение на три години не забременява, така че сигурно са вземали някакви мерки. Ако татко е слагал презерватив, преди да си легне с нея, майка вероятно просто се е преструвала, че не знае за това.

Човек чете за тези неща във всички ирландско-американски романи, но историята се повтаря непрекъснато. Никой не иска да се научи. Хората сякаш са мазохисти.

Но да се върна на въпроса. Майка ми наистина знае много за цистоскопията и въпреки това не е така паникьосана, както предполагах. Татко обаче е обхванат от безумен ужас.

През деня, в който закарвам татко в болницата за изследвания и предоперационна подготовка, майка изпада в плачливо настроение и Джоан остава с нея вкъщи. Отвеждам татко в стаята и му помагам да подреди дрехите си в гардероба. Показвам му къде е тоалетната и му помагам да облече болничната нощница. Говоря с някои от сестрите, опитвам се да им обясня колко е изплашен, но те се държат чисто професионално. Изслушват ме, но си имат своите задължения и са твърде заети, за да могат да се занимават поотделно с всеки пациент.

Татко е смутен от болничната нощница и иска да си облече пижамата, но не му разрешават. Тази нощница представлява дълга до петите риза, с голяма цепка отзад.

— Задължително ли е да обличам това, Джони; при всички тези сестри тук?

Искам да го успокоя, но не мога; не знам защо ги правят така. Това е унизително. Сигурно има някакво друго разрешение. Харчат се милиарди долари за болници и лекари. Искат стотици долари на ден, а все още използват същите ризи като по времето на Гражданската война.

Показвам на татко как да си пуска телевизора и да си избира програми. Когато попада на програма, която харесва, нещата като че ли изглеждат сравнително добре. Оставям го, като му казвам, че скоро ще се върна.

Сестрата ми съобщава, че ще го оперират на другата сутрин. Вкъщи казвам на мама, че всичко е наред. Тя не желае да остане в леглото повече; казва, че само ще лежи будна и ще мисли; иска да гледа телевизия.

Мога да преместя телевизора в стаята й, но тя настоява да седи в люлеещия се стол.

Самотна е, а след второто влизане в болницата се държи сравнително добре; помагам й да отиде във всекидневната, слагам няколко възглавници зад главата й. Вдигам краката й на друг стол. Гледа шоуто на Лорънс Уелк.

Той подскача нагоре-надолу с думите „… и едно, и две, и три…“. Опитвам се да си представя бъдещето. Как ще се чувствам, когато стана на седемдесет години? Кое ще ми доставя удоволствие? Сигурно ще има нещо, някаква дреболийка, нещо, което ще ме интересува и утешава, но което ще изглежда смешно на децата ми и абсурдно на внуците ми. Наблюдавам отстрани и се вслушвам. Майка се смее на грубите шеги и изкуствените гегове. Непрекъснато повтаря колко млад изглежда Лорънс Уелк за възрастта си и колко хубаво танцува, както и че е на възрастта на татко.

След Лорънс Уелк гледаме филм, после я премествам в стаята й и й давам малко валиум.

Връщам се обратно във всекидневната. Не ми се гледа повече телевизия.

Перейти на страницу:

Похожие книги