Читаем Татко полностью

Пиша на Врон. Опитвам се да й кажа колко съм объркан. Имам нужда от дома си, липсват ми познатите вещи. Аз съм като пораснало птиче, попаднало отново в старото гнездо. Продължавам да се чувствам безполезен и безпомощен; всичко, което правя, Врон може да го върши десет пъти по-добре от мен.

Проверявам как е майка. Спи спокойно. Мисля за татко там, сам в болничното си легло. Мисля си как всичко се обърка за един миг…

На другия ден идва Джоан. Решаваме да не ходим заедно при татко. Отивам първо аз. Той седи на леглото и изглежда добре; казва, че не чувства нищо, не знае нищо; усеща болка там, долу, но това е всичко.

Иска да знае как е минала операцията; има ли рак. Много е уплашен.

— Разбери истината. Ще направиш ли това, Джон?

Казвам му, че ще говоря с доктор Сантана, но съм сигурен, че всичко е наред. Отивам в урологията и намирам доктора в кабинета му. Като ме вижда, застава нащрек, но говорим директно.

— Е, господин Тремънт, току-що получих лабораторните резултати; става въпрос за няколко злокачествени тумора. Мисля, че сме ги изчистили, но ще трябва да проведем химиотерапия. Няма да прибягваме до облъчване, не и при мъж на възрастта на баща ви.

— Наистина ли е рак?

— Да, много опасна форма. Добре е, че ги махнахме навреме.

— Каквото и да правите, доктор Сантана, моля ви не казвайте на баща ми. Той е ужасно напрегнат и изплашен.

— Хайде, хайде, господин Тремънт, ще се изненадате колко издръжливи могат да бъдат възрастните хора. Забелязал съм, че децата им са склонни да ги подценяват.

Позицията му ме безпокои. Той като че ли не разбира или не желае да разбере проблема с татко.

— Докторе, в този случай нещата не стоят така. Баща ми е изплашен до смърт.

— Не би трябвало да се безпокои, господин Тремънт; това едва ли би могло да се квалифицира като операция.

Повтарям колко благодарен ще бъда, ако не каже на татко, че има рак. Мисля, че ме слушаше, докато говорех.

Връщам се при баща ми и му казвам, че според лекаря всичко е минало отлично. Той не ме пита отново дали има рак, така че няма нужда да лъжа.

Вкъщи казвам на майка колко бодър е татко. Отивам във всекидневната с Джоан и й съобщавам диагнозата. Също като мен тя е много по-обезпокоена от това как татко ще приеме новината, отколкото от самия рак.

Когато Джоан тръгва за болницата, мама иска да знае за какво сме си говорили двамата. Отговарям, че съм й казал каквото съм казал и на нея.

— Кажи ми сега истината, Джаки. Има ли нещо наистина сериозно? Рак ли е?

Обикновено съм доста добър лъжец, но мама усеща, когато я мамя.

— Майко, ще ти кажа, ако има нещо сериозно! Лекарят ме увери, че са извадили кистата, и това е всичко!

Това е близо до истината, но знам, че тя все още е изпълнена с подозрение.

Джоан се връща. Татко я разпитвал и тя му повторила думите ми. Той ги приел и е доволен, че всичко е приключено.

Майка настоява да види татко. Невъзможна е: едва от седмица е вкъщи, а иска отново да се връща в болницата. Двамата с Джоан се предаваме; ако иска по този начин да се самоубие, добре! Сестра ми трябва да се върне вкъщи, за да приготви вечеря. Казвам й, че ще се справя.

Приготвям вечерята, като през цялото време внимавам майка да не дойде от спалнята си да провери дали нейният син-идиот няма да подпали кухнята.

Не коментира поднесената храна, нито се оплаква. След вечеря се връщаме в нейната спалня и тя ми казва как иска да се облече. Изваждам дрехи от чекмеджета и закачалки. Казва ми, че ще се облече, докато измия чиниите. Бърша кухненската маса, когато я чувам да си влачи крака в банята. Телефонирам в болницата и питам дали могат да ни осигурят във фоайето инвалидна количка.

Когато поставям слушалката, майка излиза от банята. Няма да повярвате, че е болна. Тя е майстор на заблудата. Косата й е тупирана и носи обувки с високи токове. Порозовяла е от удоволствие; външният вид за нея е от голямо значение. Почти съм готов да се обадя отново и да се откажа от поръчаната инвалидна количка. Ще изглежда смешно да я тикам в количка по болницата, когато тя излъчва такова самочувствие.

Но камуфлажът минава само в началото. Забелязвам как пребледнява под ружа. Помагам й да седне на люлеещия се стол.

— Седни тук, майко, и се успокой. Взе ли валиум?

Кима с глава. Не мога да разбера дали го е взела или не.

— Носиш ли си дигоксин?

Изважда от чантата си шишенце. Не говори; прекалено е уморена или има болки. Мама наистина има силен характер.

Отивам да загрея колата; изкарвам я в двора. Затварям вратите и сядам вътре; натискам педала на газта, давам на мама шанс да се успокои. Влизам и виждам, че се е изправила; помагам й да влезе в колата. Не иска да пътува полегнала отзад, държи да седи отпред. Изважда си слънчевите очила, които обикновено използва, когато дреме, и си ги слага. Браво, чудесна идея! Ще бъде добре, докато не направя нещо внезапно, за да я стресна.

Перейти на страницу:

Похожие книги