Татко

Едно не ми е ясно — как има хора, дето цял живот си стоят на тая работа. Не е чудно, че завършват като наркомани или висят с часове пред телевизора.

* * *

Стигаме до Гленууд Спрингс преди да се мръкне. Скалистите планини се издигат пред нас като стена. Слънцето, идващо отзад, изглежда като хванато в капан, напълно блокирано от тази страна на планината. Оттук човек остава с впечатлението, че отвъд планината царува пълен мрак чак до Източния бряг.

Намираме хотел, построен в предпланината. Не е мотел, много е стар. Фоайето му е застлано с изтъркани килими, рецепцията е от дъбово дърво и със старомоден звънец, с натискане. Има дори билярдна маса нормален размер. Не мога да си спомня някога да съм преспивал в истински американски хотел.

И стаята е старомодно обзаведена с две еднакви легла и дебело боядисани чугунени радиатори под прозорците. Тук сигурно умират от студ през зимата. В банята има истинска вана върху лъвски лапи. Редуваме се в нея — има гореща вода колкото ти душа иска. Пълня ваната до ръба и се оставям да плувам по повърхността. Правя водата толкова гореща, колкото мога да издържа, сетне постепенно я охлаждам.

Бърша се до прозореца, докато татко е в банята. От звуците, които се носят отвътре, човек остава с впечатление, че пълни само седем-осем сантиметра вода и остава в нея не повече от пет минути. Вечно бърза — по отношение на всичко.

На долния етаж си наемаме щеки за билярд. Играл съм малко в спортния салон в Коуел, не съм факир, но все пак играя добре. Играем един след друг. Татко е дяволски несръчен, сякаш крайната му цел е да пробие с тази щека масата, но ударите му са сполучливи. Не мога да се вредя от него. Кога и къде, по дяволите, се е научил да играе билярд? Сигурно в армията.

Никой от нас не може да понесе мисълта за още една пица. Срещу хотела има пицария, но от другата страна на реката откриваме ресторантче, което предлага пържоли. Заедно с тях ни поднасят и гарнитура от пръжки със зеленчуци и кочан варена царевица. Голяма рядкост е да ти сервират кочан царевица в ресторант. Но проклетата сметка е почти дванайсет долара. Как е възможно да се живее при такава цена на храната?

Когато се връщаме в хотела, татко едва си държи очите отворени. Облича налудничавата си пижама-анцуг и заспива веднага. Хърка като парен локомотив, докато не го побутнах да се обърне.

Бях си си свил списание „Mad“ от фоайето, опъвам се с него на другото легло. Пускам тихо телевизора в ъгъла. Има само един канал, който предлага каубойски филм със съответната каубойска музика. Ако живея тук, ще полудея. Доскучава ми до смърт само след десет минути; списанието е отпреди две години, чел съм го. Мисля си дали да изляза и да поскитам из града, но съм прекалено уморен за това.

Бих желал да мога да реша какво, по дяволите, ще правя отсега нататък!

Глава 8

На следващата сутрин приготвям закуска в кухнята, когато татко влиза, облечен все още по пижама.

— Джони, нещо не е наред; ще дойдеш ли до тоалетната да погледнеш?

Отивам да видя какво има — тоалетната чиния е пълна с кръв! Обръщам се към него.

— Какво стана?

Оглеждам го, търся порязано по него.

— Не знам. Пиках и виж какво стана…

Изплашен съм, и то много. Големи количества кръв винаги покачват адреналина ми.

— Татко, най-добре да отидем в болницата и да направим изследвания. Тревогите напоследък може да са объркали нещо у теб.

Поглежда ме.

— Мислиш ли, че е рак или нещо подобно?

Татко изпитва ужас от рака. Баща му умря от рак на черния дроб; две от сестрите му — от рак на гърдата; тази болест се превърна в нещо като семеен проблем.

— Не знам, татко. За да сме сигурни, трябва да се срещнем с уролог, когато днес следобед посетим майка в болницата.

В болницата намираме майка по-примирена. Обещава да изпълни всичко, което й казват лекарите, и наистина да се грижи за себе си. Радва се, че съм говорил така с нея, помогнал съм й да види нещата по друг начин.

— Освен това, Джаки, трябва да живея заради него.

Сетне завеждам татко в урологията. На майка не казваме нищо. Там ни дават чашка и ни насочват към тоалетната. Показвам на татко как да пикае в чашката, после прикрепваме с ластик листче с името му. Татко е нервен, но казва, че ще го направи. Излиза усмихнат от тоалетната след няколко минути, чашката е пълна с урина до ръба. Тя е все още с червеникав оттенък, но не толкова силен като урината в тоалетната тази сутрин. Сестрата хвърля поглед и го записва за спешна консултация с лекар.

На следващия ден завеждам татко при лекаря в девет часа. Стоя с него вместо да прескоча да видя майка. Не съм слънце да огрея навсякъде и в момента това е много по-важно. Татко е нервен, блед, някак притихнал. След десет минути при нас идва едър, черен, представителен мъж и ни казва, че докторът ще приеме татко веднага. Питам го дали мога да вляза с него. Той поглежда баща ми и кимва.

Името на доктора е Сантана. Той казва, че татко се нуждае от цистоскопия. Знам какво има предвид; много е болезнено. Питам дали това е наистина необходимо.