Татко

Смеем се и си подаваме ръце. Обещават да наглеждат мотоциклета.

Оказва се, че ресторантът се е специализирал в сандвичи от пъстърма до пържола. Топлите сандвичи с говеждо печено са нещо изключително. Поръчваме два и кана бира. Тук сервират говеждото печено добре намазано с хрян. И двамата с татко страшно си падаме по хряна. Говорим за италианските продавачи на хрян по улиците на Филаделфия в миналото.

Тълпата тук е същата като в „Ор Хаус“. Цари атмосфера на смях и шеги, флиртове. След вечеря се прехвърляме през задното стълбище в „Ор Хаус“. Имаме късмет и намираме две места, издигнати високо до една от стените — оттук можем спокойно да наблюдаваме танцуващите. Вземам още една кана бира, седим и си пием сред истински хаос.

Виждам, че полицаите приближават към нас. Те се оглеждат за по-младите на вид посетители и проверяват личните им карти. Застават до масата ни.

— А, ето ги къде са.

Говори по-високият, едър млад човек с големи, гъсти, щръкнали мустаци.

— Знаех си аз, че вие двамата влязохте в ресторанта със задната мисъл да се вмъкнете тук.

Усмихва се.

— О’кей, дайте си личните карти, драги.

Татко го поглежда, усмихва се, после се смее на глас.

— Ще се наложи да ни изхвърлиш, синко, нямаме лични карти. Аз отдавна не шофирам, а синът ми живее в Париж, Франция.

Приятно ми е да виждам татко така горд и нападателен.

Смеят се и отминават. Бавно допиваме бирата си. Наближава единайсет часа; време е да си тръгваме. Поемаме към вратата. Славата на стария ни мотоциклет се беше разнесла и някои излизат да погледат как ще си тръгнем. Помагам на татко да си закопчее каската — ръцете му треперят. Закопчавам и моята, ритам стартера и този път моторът запалва веднага.

Пътуваме до къщи, обгърнати от приятен хлад, с отпуснати нерви. Татко вече се научи да се вози на мотоциклет: на завоите се накланя в правилната посока, не се бори с мен.

Когато на сутринта идва за закуска, забелязвам, че отново не се е обръснал. Не казвам нищо. Ще ходим при мама в два часа и дотогава ще бъде повече от очевидно, че не се е бръснал. Татко мие чиниите, аз мета. Когато свършваме с тези задачи, отиваме да подредим работилничката му.

Татко има едни от най-фините инструменти, които съм виждал. Закачени са по стената с нарисувани силуети в бяло, за да си проличи, ако не са на мястото си. Инструментите, които не са по стените, са поставени в метални кутии. Старата му дърводелска кутия е също тук, всичко е в пълен порядък, включително и чукът „Станли“ — с дървена дръжка, както и трите триона „Дайтцен“, две бичкии и трион за надлъжно рязане. Татко винаги е имал слабост към инструментите и нещо повече: умее да борави с тях. Сами по себе си те са красноречив разказ за живота и характера му.

Тук, в работилничката му, го питам как смята да съчетае посещението при майка с брадата си. Не може отново да повтори номера с хирургическата маска. Решението на татко е да й каже, че смята да си остави брада.

— Джон, тя си подстригва и боядисва косата, без да ме пита; защо аз да нямам право да си пусна брада, ако искам?

— Но татко, това ще я убие със сигурност.

Той ме поглежда иззад тезгяха си.

— Наистина ли мислиш така, Джони? Не искам да я убивам.

Това прозвуча така, като че ли беше обмислил проблема с подробности и в края на краищата беше решил все пак да не убива мама.

— Добре тогава, ще се обръсна. Ще изчакам, докато се пооправи, и тогава ще й кажа.

Прибираме се вкъщи и той се избръсва, преди да потеглим към болницата.

Глава 7

Продължаваме да се мъкнем с шейсет километра в час. Татко, изглежда, си мисли, че е във Франция и шофира оная негова таратайка — рено 4L.

Всъщност Америка наистина е дяволски голяма. Би трябвало да се разделим на пет или повече държави. Можем, например, на североизток да си организираме една превзета и стисната страна за пуританите и фалшивите либерали от Нова Англия, а някъде в центъра — сълзливо-сантиметална страна от фермерски тип; Югът може да бъде старомоден и робовладелски, за хора, които си падат по такива неща; Тексас ще се преобрази на военизирана, фашистка държава, а Калифорния с Орегон ще си остане страна на живота.

Ако следим картата, едва се придвижваме. Татко посочва с пръст град, наречен Гленууд Спрингс, и решава, че няма по-добро място за нощувка. Утре ще минем през Вейл, голям зимен курорт, използван от Форд като лично скривалище в годините, когато се е предполагало, че е бил президент. Околността тук е рядко красива: възрозови оголени скали с пурпурни нюанси; дори някаква синкава, почти черна скала.

Не спираме през целия следобед. Веднъж, ако щете ми вярвайте, той дори надвиши стоте километра в час.

Отново потънах в мисли за проклетото училище — може би се подготвях за предстоящата безкрайна, гадна дискусия.