Читаем Татко полностью

Но признаваме, че има известна логика. Освен това нищо друго не ни идва наум; до този момент бяхме опитали всичко. Отново изваждаме свещите, освобождаваме бобината, кабелите от свещите до делкото, самото делко, кондензатора и четките за динамото; сваляме капачката на делкото. Поставяме всички тези части върху алуминиево фолио и ги набутваме във фурната й.

Печем ги в продължение на петнайсетина минути; според Рита това е времето, необходимо за изпичане на сладкиши; изваждаме ги. Не само са сухи, но са и нагорещени до червено. Изпиваме по още една чаша кафе, докато се охладят. Пат остава. Заявява, че тук му е по-интересно, отколкото в лабораторията.

Татко е много по-спокоен, отколкото е бил месеци наред. Намира се в родния си град; вероятно и географията, и геологията тук — абсолютно всичко въздейства върху тялото така, че човек да се чувства най-добре в родния си град. Може би и ефектът на Кориолис на дядо има нещо общо с това; тялото е хидравлична система, не може да не го признае човек, когато се замисли по този въпрос. Трябва да попитаме Пат.

Той обяснява някои от решенията, които са взели по въпроса какво да гравират със злато на следващия сателит като съобщение за разумните същества в Космоса. Много е сложно, но ми напомня за бутилките с бележки, които хвърлях в океана като дете.

След като частите изстиват, отново ги монтираме, поставяме акумулатора и завъртаме ключа. Двигателят моментално започва да работи. Поздравяваме Рита и танцуваме подред с нея. Поне това е извинението. Налага се да смени дрехите си — изцапали сме с грес роклята й. Дъждът спира, слънцето сипе жар върху главите ни, отново е горещо и влажно.

Двамата с татко се измиваме, слагаме си чисти ризи и потегляме. Рита казва, че ще пусне дрехите ни в пералнята и когато се върнем, ще са чисти.

* * *

Минаваме през Феърмаунт Парк в посока север. Колкото по на север отиваме, толкова по-гадно става. Веднага щом минаваме Броуд стрийт и Темпъл Юнивърсити, попадаме в гето за черни. Хора стоят наоколо, втренчили безсмислен поглед в огромния автомобил, който профучава край тях. Знам, че ако не поддържаме тази скорост, ще скочат върху нас. И двамата почти едновременно заключваме вратите. Татко се усмихва; чудя се дали е изплашен като мен. Казвам ви, ако бях един от тези хора и живеех тук, щях да хвърлям каквото ми попадне по тази кола, която се осмелява да минава по моята улица.

Над улицата минава влакова композиция, също като парижкото метро. Само че това тук съвсем не може да се сравни с Париж, това е истински бордей! Човек може да си помисли, че тук наскоро е имало сражения. Не е само мизерно и мръсно — по-лошо е. По улиците има изгорели коли. Минаваме край купища отпадъци, стари мебели, хладилници и счупени ръждясали перални, изхвърлени по тротоарите. Навсякъде са разпилени боклуци. Те са натрупани по бордюрите, така че не може да се различи границата между улицата и тротоара. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-малко жени виждаме, а мъжете изглеждат все по-опасни и гадни. Те се отправят към колата, на два пъти някои се наведоха да грабнат нещо от боклуците наоколо, за да хвърлят по нас. Иска ми се да не приличахме чак толкова на герои от комикси.

Всички къщи тук са наредени плътно една до друга в редица. Прозорците им са изпочупени, а перилата на верандите висят на части. Нищожните по размер поляни пред тях са разкопани, покрити с дупки, мръсотия и още отпадъци. По прозорците висят деца и жени — по-голяма част от тези прозорци са със счупени стъкла. Къщите изглеждат необитаеми. Няма пердета, нито завеси. Пред къщите са гарирани очукани коли. Ей, до този момент не знаех как всъщност изглежда квартал за черни. Нито в Калифорния, нито в Париж има нещо подобно.

Бил съм в Уатс, но там поне къщите са отделени една от друга, няма я тази безкрайна стена с изпочупени прозорци. Там нещата изглеждаха някак временни; а тук човек си мисли, че така е било винаги и така ще си остане за вечни времена.

По улиците и тротоарите лежат хора, като парижките клошари — тук те са само млади хора, някои от тях в дънки и тениски; никой не обръща никакво внимание на никого.

Започнахме да пресичаме и на червено, защото всеки път, когато намалим скоростта или спрем, колата се покрива с хора. Те скачат върху капака, чукат по прозорците, удрят отстрани с юмруци или с длани. Ако спрем само за две минути, ще трябва да се простим с колата: сбогом джанти, антена, всичко, което може да се откъсне от нея. Така че нямаме друг избор, освен да минаваме внимателно на червено. Следя картата, като се опитвам да съкратя максимално разстоянието до адреса. Както обикновено, татко стиска волана с все сила.

Перейти на страницу:

Похожие книги