Татко

Най-обезумяващото нещо за мен е, че всеки се смее. Изглежда, като че ли не могат да си представят по-смешно нещо в света от това да видят как двама бели, облечени в синьо, карат този страхотен автомобил като еротичен сън право през тяхната територия. Сигурно не могат да повярват на очите си. Може би само се опитват да покажат гостоприемство и нямат намерение да ни плашат, но поведението им изглежда заплашително. Двамата с татко сме така уплашени, че колата започва да вони от страха ни независимо от климатичната инсталация.

Има и още нещо странно, още нещо в пълен контраст с реалността навън. Там всеки е по бельо или без риза и слънцето е още по-жестоко след падналия дъжд. От тротоарите и улиците се вдига пара, изпарения се вдигат и от всеки коптор, край който минаваме; навсякъде е мръсно, претрупано с отпадъци. Но вътре в колата седим върху гладки кожени седалки, обгърнати сме от чист, прохладен въздух; от радиото се носи приятна класическа музика. Ние сме като астронавти, които се носят през враждебна планета и са още живи благодарение на поддържащите ги системи. Само нещо да откаже, само една грешка, и ние сме свършени.

Френските крале трябва да са живели със същото чувство. Бедният стар Анри IV! Някакъв смахнат скочил в каретата му и му светил маслото. Нищо чудно, че Луи XIV построява онзи замък във Версай; той е вероятно един от първите хора, които се преместват в предградията, за да избегнат лудостта в центъра на големия град.

Най-сетне стигаме до адреса, посочен в документите ни. Всичко съвпада — улицата, номера, с изключение на едно — това просто не може да бъде къщата, която търсим. Точно тук е „Монтгомери“ 2007, но е по-лошо от всичко, край което минахме досега. Невероятно е. Няма къща, която да не е претъпкана с хора. Хората по улицата са фактически голи. От другата страна на улицата има повреден пожарен кран и във водата скачат деца с голи задници. Истинска джунгла сред Филаделфия!

Обикаляме квартала три пъти, не знаем какво да правим. Когато приключваме втората си обиколка, те са вече подготвени и ни очакват. Деца се спускат към нас, с уста изхвърлят струи вода срещу прозорците и се смеят. Къщата с нашия номер изглежда необитаема.

След третата обиколка сме готови да си плюем на петите. Спираме, за да погледнем отблизо и да решим дали е възможно на този номер да живее някой. Две деца се изкатерват върху колата; босите им мокри крака висят пред предното стъкло.

За наше голямо учудване вратата на къщата се отваря и към нас изтичва бяла жена. Тя е облечена в жълта рокля без ръкави; има тъмна, почти синкава коса. Тича до колата и притиска документи към стъклото. Копие от документите за предаване със снимката на татко, закрепена с телбод към него. Отключвам вратата, тя я отваря и се настанява до мен. Мирише на уиски и парфюм. Моментното отваряне на вратата е като отваряне на врата на пещ. За пръв път отваряме врата или прозорец, откакто напуснахме дома на приятелите на татко.

— Вие ли сте господин Тремънт?

Татко измъква своите документи от джоба на колата.

— Тук пише, че трябва да предам колата на някой си господин Скарлиети.

Показва й документи с това име.

— Аз ще я приема вместо него; господин Скарлиети точно сега е извън града. Ще подпиша и ще ви дам петдесет долара. Правилно, нали?

Татко ме поглежда; свивам рамене. Имаме ли избор? Не можем да заседнем в тази кола. Поне децата се бяха смъкнали от нея и седяха или стояха по бордюра от другата страна на улицата. Татко приспада сметките за направените ремонти; възлизат общо на около триста долара. Тя ги поглежда, после подозрително поглежда и нас. Татко й казва, че се е обаждал по телефона от Лос Анджелис, и господин Скарлиети е дал разрешение да се замени регулаторът на волтажа; карданният вал е ремонтиран тук, в Пенсилвания.

— Ако не ми вярвате, можете веднага да се обадите на гаража, телефонният номер е тук, на сметката; мястото се нарича Ню Стантън.

Посочва номера, тя се вглежда още веднъж в сметката, после се усмихва.

— Изглежда, тази кола е наистина голяма работа. Не нося толкова пари със себе си. Единият от вас ще трябва да дойде с мен, за да ги вземе. Четиристотин ще покрие всичко, така ли е?

Татко кима. В напрежение съм: опитвам се да намеря връзка между тези пари и колата с общата атмосфера на квартала, ако изобщо това може да се нарече квартал. Татко казва, че ще остане в колата, докато аз отида да взема парите.

Треперя от нерви. Тази жена е хубава, твърде хубава, може би трийсет и пет годишна, с големи очи, фини ръце и дълги крака.

Изтичва по напуканата циментова пътечка между полянки в окаяно състояние, после по няколко изпочупени стъпала, които водят към небоядисана веранда. Изведнъж ме обгръща не само нетърпимата горещина, но и вонята наоколо. Тя е смесица от изгорени и изгнили портокали.

* * *