Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Така че спирам пред една будка за вестници, купувам „Файнаншъл Таймс“ и го стисвам здраво под мишница, любувайки се на отражението си във витрината на „Дени енд Джордж“.

Мисля, че не изглеждам никак зле. Облечена съм в черната си права пола от „Френч Кънекшън“, с прилепнала бяла тениска от „Никърбокс“ и късо кардирано жакетче от ангорска вълна, което си го взех от „Маркс енд Спенсър“, но изглежда така, че може да мине и за „Аньес Б.“. И съм с новите си обувки с квадратни носове от „Хобс“. А най-хубавото от всичко — въпреки че никой не може да го види, ама аз си го знам — е, че отдолу съм със страхотния си нов секси комплект гащета и сутиен с бродерии от жълти розички. Те са най-доброто от целия ми тоалет. Толкова се гордея с тях, че всъщност почти ми се иска някоя кола да ме прегази, та да може и останалият свят да ги види.

Това си ми е навик, да си изреждам на ум марките на всички дрехи, с които съм облечена — сякаш ги описвам за някоя страница на модата. Правя го от години — от времето, когато четях „Джъст Севънтийн“. Във всеки брой имаха редовна рубрика, за която спираха някое момиче на улицата, снимаха го и описваха с какво е облечено: „Тениска — «Челси Гърл»; джинси — «Топ Шоп»; обувки — назаем от приятелка.“ Четях жадно тези описания — и до ден днешен, ако се случи да купя нещо от не особено хитов магазин, веднага му изрязвам етикета. Така че ако ме спрат на улицата, да мога да се престоря, че съм го взела назаем от приятелка и не знам каква марка е.

Както и да е. Та стоя си значи аз пред витрината, мисля си, че изглеждам доста добре и почти ми се иска някой от „Джъст Севънтийн“ изведнъж да насочи камерата си към мен, когато изведнъж погледът ми се фокусира, цялата настръхвам като опъната тетива и сърцето ми буквално спира. На витрината на „Дени енд Джордж“ виси дискретна табелка. На тъмнозелен фон е изписано с кремави ръкописни букви „Разпродажба“.

Гледам я втренчено, сърцето ми изведнъж заблъсква в гърдите като полудяло. Не може да бъде! Невъзможно е да има разпродажба в „Дени енд Джордж“. Тук никога не се правят разпродажби. Техните шалове и фишюта са толкова търсени, че вероятно ще ги продават до шушка и на двойно по-скъпи цени. Съкровената мечта на абсолютно всеки, когото познавам, по целия свят, е да има шал от „Дени енд Джордж“. (С изключение на мама и татко, естествено. Мама смята, че ако нещо не можеш да го намериш в „Бентолс“, Кингстън, значи то просто не ти е необходимо.)

Преглъщам тежко, пристъпвам две крачки напред и бутвам вратата, за да вляза в луксозния малък бутик. Звънчето се обажда мелодично и русокосата мацка, която работи в бутика, поглежда към мен. Не знам как се казва, но винаги съм я харесвала. За разлика от някои надути крави в бутиците за модни облекла, тя няма нищо против с часове да висиш и да зяпаш дрехи и аксесоари, които очевидно не можеш да си позволиш да купиш. Аз обикновено прекарвам около половин час в напразни мечти пред изложените в „Дени енд Джордж“ шалове и фишюта, после отивам в „Аксесърайз“ и си купувам нещо за утеха. Имам цяло едно чекмедже, пълно със заместители на „Дени енд Джордж“.

— Здрасти — казвам, като се опитвам да запазя хладнокръвие. — Имате… имате разпродажба…

— Да — усмихва се русокосата. — Малко необичайно за нас.

Погледът ми трескаво обхожда помещението. Очите ми се пълнят с рафтовете, отрупани с грижливо надиплени фишюта и шалове, с провесени над тях тъмнозелени табелки с надписи в кремаво: „—50%“. Кадифени шалове с различни щамповани мотиви, копринени шалове с мънистени орнаменти, кашмирени шалове с бродерии — и на всеки един с дискретния „подпис“ на „Дени енд Джордж“. Навсякъде край мен. Просто не знам откъде да започна. Май ме обзема паника.

— Всеки път се заглеждахте по този, мисля — казва ми милата блондинка, като изважда от купчинката пред себе си един преливащ в синьо и зелено шал.

О, Боже, да! Помня го. Изработен е от зелено копринено кадифе, щамповано с преливащи се мотиви в бледосиньо и изпъстрен с проблясващи в цветовете на дъгата седефени мъниста. Гледам го и усещам тънички невидими нишчици да ме придърпват към него. Трябва да го докосна. Трябва да си го сложа! Този шал е най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Русокосото маце поглежда етикетчето и ми казва:

— Цената му е намалена от триста и четиридесет на сто и двадесет лири.

Приближава до мен и деликатно премята шала около врата ми. Оглеждам се в огледалото.

Няма две мнения по въпроса. Трябва да го имам този шал. ТРЯБВА да го имам. Той прави очите ми да изглеждат по-големи, И прическата ми да изглежда по-скъпа. С него изглеждам различна личност. Ще мога да го нося на всичко. Хората ще ме наричат Момичето с шала от „Дени енд Джордж“.

— На ваше място не бих се колебала — усмихва ми се русокосата продавачка. — Този е последният, който ни е останал.

Неволно се вкопчвам в шала с две ръце.

— Ще го взема — отронвам задъхано. — Ще го взема.