Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Докато русокосата продавачка увива нежно шала в копринена хартия, аз си изваждам портфейла и без да се замисля, съвършено автоматично бръквам да си извадя „Виза“ картата — но пръстите ми опипват само кожената преградка, където обикновено я държа. Замирам изненадано, после започвам все по-трескаво да ровя из всички отделения на портфейла си, като се чудя дали пък не съм я пъхнала по погрешка някъде другаде с някоя рецепта или пък под нечия визитка… И изведнъж си спомням стреснато: останала е върху бюрото ми в офиса.

Как може да съм толкова тъпа?! Как съм могла да оставя „Виза“ картата си на бюрото?! Къде ми е бил акълът?!

Милата русокоса продавачка вече пъха грижовно увития в мека хартия шал в една от тъмнозелените маркови кутии на „Дени енд Джордж“. Сърцето ми бие до пръсване. Ами сега?!

— Как бихте желали да платите? — пита ме блондинката, все така мило усмихната.

Усещам, че лицето ми пламва.

— Май съм си забравила кредитната карта в офиса — заеквам смутено.

— О! — Отронва продавачката и ръцете й замират.

— Бихте ли ми го запазили? — питам умолително. Тя ме поглежда неуверено:

— Докога?

— До утре? — питам полувъпросително с нотка на отчаяние в гласа. О, Боже! Тя се смръщва! Нима не разбира?!

— Боя се, че не — казва блондинката, вече не чак толкова мило усмихната. — Забранено ни е да запазваме подлежащи на разпродажба стоки.

— Ами тогава до по-късно днес следобед — изстрелвам панически. — В колко затваряте?

— В шест.

В шест! Усещам едновременно прилив на облекчение и на адреналин. Трябва да се справиш с това предизвикателство, Ребека! Ще отида на пресконференцията, ще се измъкна в първия удобен момент, ще взема такси до офиса, ще грабна „Виза“ картата си, ще подвикна на Филип, че трябва да се върна, защото съм си забравила бележника, ще се метна на таксито, ще дойда и ще купя шала.

— Ще ми го запазите ли дотогава? — питам така умолително, сякаш въпросът е на живот и смърт. Пък и то си е истина! — Моля ви?! МОЛЯ ВИ?!

Мацката омеква.

— Добре. Ще го прибера под щанда.

— Благодаря! — въздъхвам облекчено.

Хуквам към сградата на „Брандън Къмюникейшънс“. „Моля те, Боже, моля те, нека пресконференцията да приключи по-бързо! — повтарям си на ум. — Моля те, нека да няма много въпроси, Моля те, Боже, МОЛЯ ТЕ, направи така, че да го имам този шал!“

Когато пристигам в „Брандън Къмюникейшънс“, вече се чувствам малко по-спокойна. Та в края на краищата имам още цели три часа. И шалът ми е скрит под тезгяха. Никой няма да ми го отмъкне.

Във фоайето на „Брандън Къмюникейшънс“ има надпис, който уведомява, че пресконференцията във връзка с „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ ще се проведе в зала „Артемида“. Униформен портиер насочва пристигащите журналисти към дъното на коридора. Явно ще е голяма работа. Е, очевидно не чак толкова голяма, защото не виждам наоколо да бъка от телевизионни камери, нито пък мярвам някой от международния новинарски екип на СиЕнЕн. Но все пак относително значимо събитие за нашата скучна малка общност.

Когато влизам в залата, в нея вече гъмжи от придвижващи се насам-натам хора, сред които обикалят сервитьорки с отрупани с хапки табли. Журналистите се наливат с шампанско така, сякаш никога преди не са вкусвали подобно нещо, а изтупаните кози от отделите за връзки с обществеността гледат високомерно и отпиват от чаши с минерална вода. Един сервитьор ми предлага чаша шампанско и аз си вземам две. Едната ми е за сега, а като реша къде ще седна, ще пъхна другата под стола си за после, да си сръбвам, когато ми доскучее.

Мярвам в другия край на залата Ели Гранджър от „Седмични инвеститорски новини“. Приклещена е в ъгъла от двама мъже в костюми, които й говорят нещо, а тя кима с безизразен поглед. Ели е страхотна. Едва преди шест месеца постъпи в „Седмични инвеститорски новини“, а вече си е пратила документите за работа на четиридесет и три други места. Но това, което действително иска, е да бъде редактор в модно списание. А това, което аз действително искам, е да бъда Фиона Филипс в телевизия ДжиЕм. Понякога, когато сме си подпийнали яко, двете с нея се заричаме една пред друга, че ако до три месеца не сме си намерили нещо по-вълнуващо, ще напуснем сегашната си работа. Да, ама после, като изтрезнея, мисълта за безпаричието — пък било то и само за месец — се оказва почти толкова ужасяваща, колкото и представата, че до края на живота си ще пиша за пенсионни планове.

— Ребека! Радвам се, че успя да дойдеш!

Отмествам поглед от Ели и само дето не се задавям с шампанското, което току-що съм отпила. Пред мен стои Люк Брандън — тарторът на „Брандън Къмюникейшънс“ — и ме гледа така, сякаш знае съвсем точно какво си мисля.