Свещена любов

Фюри се материализира пред имението на Братството и пооправи дрехата си. С желанието си да направи добро впечатление, имаше чувството, че вече не живее под този покрив.

Но в това имаше логика – съзнанието му бе променило адреса си.

Усети неловко чувство когато се приближи до къщата, влезе в преддверието и позвъни на видеоекрана, както би сторил външен човек. Фриц изглеждаше също така изненадан, като отвори вратата.

– Господарю?

– Би ли съобщил на Рот, че съм тук и че искам да говоря с него?

– Разбира се. – Догенът се поклони и изтича бързо нагоре по главното стълбище.

Докато чакаше, Фюри огледа фоайето и се замисли за това, как брат му Дариъс бе построил къщата… преди колко ли години?

Рот се появи на стълбището с враждебно изражение на лицето.

– Здравей.

– Здравей – отвърна му Фюри и вдигна ръка. – Може ли да се кача при теб за малко?

– То се знае.

Фюри се заизкачва бавно. Колкото повече се приближаваше до стаята си, толкова повече кожата му настръхваше, защото нямаше как да не мисли за червения дим, който пушеше там. Част от него копнееше толкова силно поне за едно всмукване, че главата му се замая.

– Слушай – сурово подхвана Рот, – ако си дошъл тук за дрогата си…

Фюри вдигна ръка и изрече с дрезгав глас:

– Не. Може ли да говорим насаме?

– Добре.

Когато вратата на кабинета се затвори, той положи неимоверно усилие да прогони наркотичния глад и да заговори. Не беше съвсем сигурен какво излизаше от устата му. Примейлът. Кормия. Скрайб Върджин. Избраниците. Братята. Промяна.

Промяна.

Промяна.

Когато най‑сетне остана без дъх от приказки, осъзна, че Рот въобще не е проговорил.

– Та така стоят нещата сега – заключи Фюри. – Вече говорих с Избраниците и им съобщих, че ще им осигуря място за живеене отсам.

– И къде ще да е то?

– В планинската къща на Рив на север.

– Нима?

– Да. Там е безопасно. Защитено. Не е много оживено, хората са малко. Ще съм в състояние по‑лесно да охранявам онези, които ще дойдат. Цялата тази работа трябва да стане постепенно. Няколко от тях вече проявиха интерес да посетят отсамната страна. Да я опознаят. Да научат нови неща. С Кормия ще им помогнем да асимилират тукашната култура до степен, каквато те желаят. Но всичко е на доброволен принцип. Изборът е техен.

– И Скрайб Върджин се съгласи с това?

– Да. Съгласи се. Разбира се, всичко, отнасящо се до Братството, зависи от теб.

Рот поклати глава и се изправи.

Фюри кимна, не го обвиняваше, че е резервиран към плана му. Бе изрекъл много думи. Сега само можеше да се надява да ги подкрепи с действия.

– Както казах, всичко зависи от…

Рот се приближи до него и протегна ръка.

– Изцяло съм «за». И всичко, което ти е нужно за Избраниците в отсамната страна, ще го имаш. Всичко.

За момента Фюри прие като най‑ценно предложение протегнатата ръка. Пое я и с пресекващ глас каза:

– Сделката… е добра.

Рот се усмихна.

– Ще ти дам всичко, което ти е необходимо.

– Засега няма нужда… – Фюри смръщи вежди и погледна към бюрото на краля. – Може ли да използвам компютъра ти за малко?

– Разбира се. И като приключиш, ще споделя с теб една добра новина. Всъщност, донякъде добра новина.

– Каква е?

Рот кимна по посока на вратата.

– Тор се върна.

Гърлото на Фюри се стегна.

– Нима е жив?

– Едва… Важното е, че е у дома. И ще се постараем да запазим нещата така.

53.

Седнал на масата на Братството във Вип сектора на «Зироу Сам», Джон Матю бе пиян‑залян. Пиян до козирката. Пиян като мотика.

Веднага щом довърши поредната бира за срок от пет минути, той си поръча коктейл с «Редбул» и «Йегермайстер».

За тяхна чест Куин и Блей не казваха нито дума.

Трудно му бе да обясни кое предизвика този алкохолен маратон. Единственото, което си повтаряше, беше, че нервите му са изпилени докрай. Беше оставил Тор да спи на леглото като в ковчег и макар да бе прекрасно, че се бяха намерили отново, братът далеч не се беше върнал у дома свободен.

Джон не би понесъл да го изгуби отново.

А и онази странна случка, когато видя Леш, плюс свързаното с нея убеждение на Джон, че губи разсъдъка си.

Когато сервитьорката дойде с шота, Куин й каза:

– Той би искал още една бира.

– Обичам те – каза с жестове Джон на приятеля си.

– Като си идеш вкъщи и започнеш да бълваш като пръскачка на голф игрище, ще ни мразиш, но нека живеем за момента – тук и сега.

– Дадено.

Джон гаврътна шота и той не му опари устата, не слезе в стомаха му като горяща топка. И как иначе? Нима на горския пожар му пука за пламък от запалка «Зипо»?

Куин беше прав. Вероятно щеше да си пати. Всъщност…

Джон се изправи.

– О, по дяволите, започва се – отбеляза Куин и също стана.

– Отивам сам.

Куин попипа верижката около врата си.

– Няма да стане.

Джон заби юмруци в масата и оголи вампирските си зъби.

– Ама какво те прихваща? – изсъска му Куин, докато Блей тревожно погледна към околните посетители. – Какво си мислиш, че правиш, дявол го взел?

– Отивам сам.

Куин се наежи, сякаш се канеше да спори, но размисли и си седна на мястото.

– Добре. Както кажеш. Само си прибери търнокопите.