Свещена любов

Фюри се загледа в падащата вода, която улавяше светлината и блестеше като рой звезди. Във всяка капчица се съдържаше дъга и събрани, те придаваха на струята почти невъзможна красота. При тази гледка Фюри се замисли за Избраниците и за техните индивидуални дарби.

Замисли се за братята.

Замисли се за техните съпруги.

Замисли се за своята възлюбена.

И схвана въпросите «защо» в мълчанието й.

– Няма да ни изгубиш. Никога няма да те изоставим и забравим. Как бихме могли? Ти ни създаде, отгледа, направи ни силни. Ала сега… сега е нашето време. Дай ни свобода и ще бъдем по‑близо до теб отвсякога. Нека вземем бъдещето в ръцете си и ще го оформим по най‑добрия начин. Имай вяра в собственото си творение.

Тя проговори със суров тон:

– Притежаваш ли силата за това, Примейл? Можеш ли да поведеш Избраниците след всичко, което преживя? Животът ти не беше лек, а пътят, който си избрал, е стръмен и неравен.

Фюри стоеше на единствения си крак и на протезата си, мислеше задните на своето съществуване, претегли куража, който носеше в сърцето си и стигна до един отговор.

– Аз съм тук, нали? – изрече той. – Все още стоя прав, нали? Ти ми кажи дали притежавам сила или не.

Тогава тя се усмихна леко. Той не виждаше лицето й, но отгатна, че се усмихва.

Скрайб Върджин кимна веднъж.

– Така да бъде тогава, Примейл. Желанието ти ще се изпълни.

Тя се обърна и изчезна в своята обител.

Фюри издиша така, сякаш някой бе извадил тапа от задника му.

Дявол го взел.

Той току‑що беше разкъсал цялата духовна тъкан на расата. Както и биологичната.

Ако беше предполагал докъде ще доведе нощта, би хапнал купа пшенична каша, преди да слезе от онова легло върху платформата.

Обърна се и се отправи обратно към Светилището. Първата спирка щеше да е Кормия, после двамата щяха да отидат при Директрис и…

Когато отвори вратата, той замръзна.

Тревата беше зелена.

Тревата беше зелена, небето беше синьо… нарцисите бяха жълти, а розите преливаха в дъга от багри. Сградите бяха червени, кремави, тъмносини…

Избраниците излизаха от стаите си, подхванали цветните си роби, и се озъртаха в почуда и вълнение.

Кормия излезе от Храма на Примейла. Прекрасното й лице беше стъписано при гледката насреща й. Като го видя, притисна ръце до устата си и очите й бързо замигаха.

С вик подхвана разкошната си бледолилава роба и изтича към него със сълзи, рукнали по страните й.

Той я хвана, като скочи към него, и задържа топлото й тяло притиснато до своето.

– Обичам те – задавено изрече тя. – Обичам те, обичам те… Обичам те.

В този миг, когато светът му се трансформираше, а неговата шелан беше в обятията му, той почувства нещо, което никога не би си въобразил, че е възможно.

Най‑после се усети герой, какъвто винаги бе искал да бъде.

51.

В Далечната страна, в имението на Братството, Джон Матю седеше в кресло срещу леглото, на което спеше Тор. Братът не беше помръднал, откакто се бяха прибрали преди много часове.

Изглежда, беше масово явление тази вечер. Сякаш всички в къщата спяха, нападнати от колективно изтощение.

Всички, освен Джон. И освен ангела, който обикаляше из съседната стая за гости.

Джон никога не бе очаквал да се почувства по‑едър от Тор. Не беше се и надявал да стане по‑силен физически. И в никой случай не беше си помислял, че някога ще се грижи и ще носи отговорност за него.

А всичко това бе в сила сега, и то в голяма степен, тъй като Тор като нищо бе отслабнал с трийсет килограма. Имаше лицето и тялото на някой, който е отишъл на война и е получил смъртоносни рани.

Джон си мислеше колко странно е всичко това. Отначало му се искаше братът веднага да се свести, но сега се боеше да види тези очи отворени. Не знаеше дали би понесъл отчуждението му. Естествено, то щеше да е разбираемо предвид всичко, което Тор бе изгубил, но… би убило Джон.

А и докато Тор още спеше, нямаше опасност Джон да рухне и да се разплаче.

В стаята имаше дух. Красива червенокоса жена в напреднала бременност. Уелси беше с тях. Въпреки смъртта си беше с тях, с тях бе и нероденото й дете. Тя никога нямаше да е далеч, тази шелан на Тор. Двамата бяха неразделни в живота, така щеше да е и в смъртта. Тор можеше и да диша още, но тя със сигурност не беше вече между живите.

– Ти ли си това?

Джон бързо премести поглед към леглото.

Тор беше буден и го гледаше през полумрака, който ги делеше.

Джон бавно се изправи и изпъна фланелката и джинсите си.

– Това съм аз, Джон. Джон Матю.

Тор не каза нищо, само продължаваше да го оглежда от горе до долу.

– Минах през трансформацията – продължи да жестикулира Джон, чувствайки се като глупак.

– Имаш ръста на Ди. Грамаден си.

Господи, гласът му бе точно какъвто го помнеше. Плътен като басовия регистър на църковен орган и също така завладяващ. Имаше и разлика обаче. Думите звучаха някак кухо, не като преди.

А може би причината беше пустотата зад сините очи.