Свещена любов

От тях се разнесе силна сладникава миризма, докато се изсипваха в дома на родителите му. Големият бус, шофиран от господин Д., пристигна последен.

Когато оплячкосването започна, Леш се качи и взе бърз душ в някогашната си баня. Докато се бършеше, прерови дрешника си. Дрехи… дрехи… някак си това, което бе носил напоследък, сега вече му се струваше неуместно и той извади елегантен костюм «Прада».

Етапът му на пристрастеност към военен тип дрехи, лишени от шик, беше приключил. Вече не беше послушният малък обучаващ се войник на Братството.

С усещането, че е адски секси, отиде до бюрото, отвори чекмеджето с бижутата си и…

Къде беше часовникът му, по дяволите? Онзи, марка «Джейкъб и Ко» с диамантите?

Ама какво ставаше…

Леш се озърна и подуши въздуха в стаята си. После превключи виждането си на синьо, така че отпечатъците на всеки, пипал нещата му, да се появят в розово, както го бе научил баща му.

На бюрото имаше пресни, безлични отпечатъци, по‑отчетливи от онези, които той самият бе оставил преди няколко дни. Отново вдиша дълбоко. Джон… Джон и Куин бяха идвали тук… и някой от двамата мизерници бе взел часовника му.

Леш взе ловджийския нож от бюрото си, с рев го запрати през стаята и той се заби в една от черните възглавници.

Господин Д. се появи на прага.

– Господарю? Какво се е случило?

Леш се извърна и вдигна показалец към него не за да го смъмри, а за да приложи една от хватките на истинския си баща.

Но после успокои дишането си. Свали ръката си. Опъна костюма си.

– Приготви ми… – Трябваше да изчисти гласа си от яростта. – Приготви ми закуска. Ще ям на верандата, не в трапезарията.

Господин Д. излезе и след десет минути, когато вече не виждаше двойни образи от бяс, той слезе долу и седна пред обилна порция бекон, яйца, препечен хляб с конфитюр и портокалов сок.

Господин Д. очевидно лично беше изстискал портокалите. Вкусната закуска бе достатъчно оправдание за решението му да не изпепели нещастника.

Другите убийци се събраха пред верандата и взеха да го зяпат как яде, сякаш правеше някакъв невиждан фокус.

Когато довърши кафето си с една сладостна и продължителна глътка, един от тях попита:

– Ти пък що за чудо си?

Леш избърса устата си със салфетка и спокойно съблече сакото си. Изправи се и разкопча пастелнорозовата си риза.

– Аз съм шибаният ви крал.

С тези думи той разтвори ризата си и даде команда на кожата си да се разтвори по дължината на гръдната кост. Ребрата се раздалечиха, той оголи вампирските си зъби и показа черното си туптящо сърце.

Лесърите като един отскочиха назад. Един дори се прекръсти, негодникът му с негодник.

Леш най‑спокойно затвори гръдния си кош, закопча ризата си и отново седна.

– Още кафе, господин Д.

Каубоят примигна глуповато и придоби идеална прилика с овца, изправена пред математическа задача.

– Да… да, господарю.

Леш отново взе чашата си и погледна бледите лица пред себе си.

– Добре дошли в бъдещето, господа. Размърдайте се сега, искам първият етаж да е опразнен, преди да пристигне пощальонът в десет и половина.

54.

Общинският център в източен Колдуел се намираше на «Бакстър Авеню» между заведение за пица и мексиканска храна и Коддуелската академия за тенис. Разположен в голяма фермерска къща, строена още по времето, когато наоколо бе имало само царевични поля, той имаше красива морава отпред, а отзад се виждаха пилон за знаме и люлки.

Когато Фюри се материализира зад сградата, единственото му желание бе отново да изчезне оттам. Погледна часовника си. Десет минути.

Десет минути, през които да се убеди да остане.

Господи, как му се искаше червен дим. Сърцето му препускаше в гърдите, дланите му бяха като две гъби, напоени с вода, а сърбежът по кожата го подлудяваше.

Обзет от желание да излезе от тялото си, той огледа паркинга. Там имаше двайсетина коли от различни марки и модели. Имаше комбита, тойоти, сааб с подвижен покрив, розов фолксваген костенурка, три микробуса и миникупър.

Той пъхна ръце в джобовете си и мина през тревата до пътеката с плочи, опасваща сградата. Оттам стъпи на асфалтовата настилка на алеята и влезе през двойната врата под алуминиевата арка.

Вътре миришеше на кокос. Може би от препарата за лъскане на балатум.

Тъкмо се бе замислил сериозно да се разкара и един човек излезе от врата с надпис «Мъже», зад която се чу шум от пускане на вода в тоалетна.

– Приятел на Бил У ли сте? – попита го мъжът, докато си бършеше ръцете с хартиена салфетка. Имаше добри кафяви очи като на ретривър, сако от туид, твърде дебело за през лятото, и плетена вратовръзка.

– Ами… не знам.

– Ако сте за сбирката, тя е долу, в сутерена. – Усмивката му беше толкова естествена и искрена, че Фюри за малко да му се усмихне в отговор, преди да си припомни различията в зъбите между видовете. – И аз съм за там, ако искате, елате с мен. Но ако предпочитате да изчакате малко, и така става.

Фюри погледна към ръцете на мъжа. Той още ги бършеше и търкаше ли, търкаше със салфетката.

– Притеснен съм – призна. – Ръцете ми се потят.

Фюри се усмихна леко.

– Знаете ли… Май ще дойда с вас.

– Добре. Аз съм Джонатан.

– Аз съм… Патрик.