Стоманеният плъх

— А сега ми позволете аз да ви кажа нещо — изревах аз в микрофона, сваляйки маската на изплашен милиардер. — Първо, повтарям думите ви: изпълнявайте разпорежданията, ако искате да останете живи. И ще ви покажа защо…

Завъртях превключвателя, подаващ последователната програма за работа. Корпусът естествено беше силно намагнитен и здраво държеше бомбите. В съответствие със зададената програма скенерът в кабината се включи на подаден чакащ режим, а в генераторния отсек — в работен. Проверих преносимия екран-монитор и започнах да навличам скафандъра. Необходимо беше това да се направи бързо, поддържайки едновременно и разговора. Те трябваше да бъдат уверени, че аз продължавам да си стоя в кабината за управление.

— Както виждате, това е генераторът на кораба. Деветдесет и осем процента мощност сега захранват електромагнитите. Практически е невъзможно да бъдем разделени. И не ви съветвам да го правите.

Скафандърът беше надянат, но аз продължавах да говоря, използвайки микрофона, присъединен към главния предавател през шлема. Картината на монитора се промени.

— Сега виждате водородна бомба, която се държи на предпазител само благодарение на това, че магнитното поле е притиснало корпуса на вашия линкор към нея. Тя без съмнение ще избухне, ако се опитате да се отделите.

Хванах екрана-монитор и се понесох към шлюза.

— А ето това е друга бомба — казах аз, гледайки с едното око екрана, а с другото — бавно отварящия се входен люк. — Тя има датчици на корпуса. Ако се опитате да разрушите част от кораба ми или да отворите главния входен люк, тя ще детонира.

Вече бях в космоса, приближавайки се към огромния линкор.

— Какво искате? — това бяха първите думи на Пепе, казани след моята демонстрация.

— Искам да поговоря с вас и да стигнем до съгласие, представляващо интерес и за двама ви. Но за да можете правилно да разсъждавате за възможностите ми, ще ви покажа останалите бомби.

Показах им останалите бомби, не беше трудно. Скенерите на яхтата работеха по предварително зададената програма. Бегло им демонстрирах цялото си останало въоръжение, което можеше да доведе до съвместната ни гибел, а аз вече се бях промъкнал през дупката в корпуса на линкора, направена от робота. Това място беше щателно избрано по чертежите, тук нямаше дебела броня и датчици-пазачи.

— Да, да… разбрах… вие сте летяща бомба. Престанете с репортажа си и ми кажете, какво възнамерявате да правите?

Този път не му отговорих. Изключвайки микрофона и дишайки като ловджийска хрътка, се носех по коридорите на линкора. Ако се вярва на чертежите, някъде тук трябваше да бъде вратата към кабината за управление. Пепе, разбира се, е там.

Влязох, извадих пистолета си и го насочих към тила му. Ейнджълин стоеше до него и гледаше към екрана.

— Играта свърши — казах аз. — Стойте спокойно и не мърдайте.

— Какво значи това? — попита той злобно, гледайки екрана пред себе си. Девойката се досети по-рано. Тя се обърна и възкликна:

— Той е тук!

Те ме зяпнаха, объркани и изплашени.

— Вие сте арестуван, главатарю — казах му аз. — И момичето ви също.

Ейнджълин затвори очи и падна на пода. Наистина или престорено, не знам. Под прицела на пистолета ми Пепе я подхвана и я сложи в амортизационното кресло до стената.

— Какво… какво ще стане сега? — попита той с треперещ глас. Долната му челюст трепереше, в очите му имаше сълзи. Това не ми направи никакво впечатление, не бях забравил колко хора бе погубил. Той се завлече до креслото и почти падна в него.

— Какво ще направят с мен? — попита Ейнджълин. Тя вече беше отворила очи.

— Не знам какво ще направят с вас — казах аз отчуждено. — Това ще реши съдът.

— Те ще направят с мен всички онези неща — разплака се тя. Ейнджълин беше млада, чернокоса и красива, сълзите съвсем не я загрозяваха.

Пепе скри лицето си с ръце, раменете му се тресяха. Насочих пистолета към него.

— Престанете. Пепе. Трудно е да повярвам на разкаянието ви. Сега на път насам са няколко кораба на Флота, преди минута автоматично се включи сигнал за тревога. Мисля, че те ще се радват да видят човека, който…

— Не ме предавайте на тях, моля ви! — тя вече беше на крака, притискайки се с гръб към стената. — Те ще ме приберат в затвора, ще променят мозъка ми — спъвайки се, тя вървеше покрай стената. Огледах се за Пепе, като не исках да го губя от погледа си за дълго.

— Нищо не мога да направя — казах й аз. Обръщайки се към нея, видях как се отваря малка врата и Ейнджълин изчезва.

— Не мислете да бягате! — викнах аз след нея. — Нищо няма да излезе от това.

Пепе издаде странен звук и се обърнах към него. Сега той седеше изправен, лицето му беше сухо. Той се смееше, а не плачеше.

— Ето така. Тя и вас подхлъзна, мистър супердетектив, бедната малка Ейнджълин с нежните очи — той отново се прегъна, тресейки се от смях.

— Какво значи това? — изръмжах аз.