Стоманеният плъх

— Те отново са атакували, разрушили са спътник за снабдяване и са убили 34 човека.

— Ако планът ви не проработи, адмирале — прошепна дрезгаво капитанът в ухото ми, — лично аз ще наредя жив да ви одерат!

— Ако планът ми не задейства, капитане, няма да има какво да дерете. А сега, с ваше разрешение, тръгваме към Удрид за яхтата си, и то веднага.

Тази ненавист и презрение към действията ми ме вбесиха и изкараха от равновесие. Сега се ръководех от злоба, а не от логика. Овладях се и подредих мислите си.

— Задръжте изпълнението на последната команда — извиках аз, връщайки се към ролята на стар космически вълк. — Установете връзка и изяснете, не е ли спирал някой около спътника?

Докато псиграмистът работеше по моя въпрос, прегледах някои документи. Редниците и офицерите напрегнато чакаха, правейки слаби опити да ми покажат омразата си. Отговорът трябваше да пристигне до десет минути.

— Точно така — отговори накрая псиграмистът. — Резервен кораб е спирал там дванайсет часа преди атаката. Освен всичко друго са оставени вестници, съдържащи статиите Ви.

— Много добре — отговорих аз. — Изпратете обща заповед да се прекъсне транслирането на съобщения. Предавайте заповеди само с помощта на псиграмистите, без да използвате друго сигнално оборудване. Не трябва да ни подслушват.

Бавно излязох, като господар на положението. Но обърнах глава настрани, за да не видят студената пот по лицето.

Насочихме се към Удрид, където ме чакаше яхтата на милиардера „Елдорадо“. Началникът на корабостроителницата, показвайки ми кораба, правеше деликатни опити да удовлетвори любопитството си. Но от садистко желание за отмъщение на Флота не му казах нито дума за мисията си. След проверката на апаратурата и системата за управление помолих да освободят кораба. В астронавигатора беше заложена лента, която щеше да ме изведе по курса, упоменат в статиите. Трябваше само да натисна копчето.

И аз го натиснах.

Това беше прекрасен кораб, корабостроителницата се беше погрижила дори за дреболиите. От носа до кърмовите дюзи беше покрит с метал с висока степен на отразяване, т.е. чисто злато. Има и други метали с висока отразителна способност, но нито един от тях не прави такова впечатление. Вътрешната архитектура беше също великолепна. Цялата тази работа не беше предвидена на чертежите. Флотът трябваше да приспособи яхтата към моите нужди.

Всичко беше готово. Или Пепе ще ме превземе, или ще стигна райската планета на милиардера. Ако това се случеше, за мен ще бъде по-добре и да си остана там.

Сега, когато бях в космоса, предишните ми съмнения се събудиха. Планът, който изглеждаше толкова ясен и логичен, сега започна да ми се струва идиотски.

— Дръж за своето, моряк — казах си аз, използвайки адмиралския тон. — Нищо не се е променило, това все още е най-добрият, единствен план, възможен при дадените обстоятелства.

А така ли беше? Можех ли да бъда уверен че Пепе, летейки на своя кораб и хранейки се с флотска дажба, ще се заинтересува от комфорта и разкоша? Или, ако разкошът не го вълнуваше, ще поиска ли да завладее имуществото на собственика на цяла планета? Натоварих трюма с всичко, което може да пожелае човек, и оставих информация за това във всички мислими места. Въдицата беше хвърлена, но дали щеше да я налапа?

Не мога да кажа. Състоянието ми беше крайно нервно. Опитвах се да концентрирам вниманието си върху още нещо, но нищо не се получаваше.

Следващите четири дни минаха спокойно.

Глава 7

Когато прозвуча сигналът за тревога, почувствах огромно облекчение. Можех да бъда убит и превърнат в прах, но работата не беше в това.

Пепе се хвана на въдицата. Единственият кораб в Галактиката, който можеше да изглежда на екрана толкова огромен от такова разстояние, беше неговият. Огромната енергия на двигателите на линкора му позволяваха да създава такова спирачно поле, че моята яхта буквално се изправи на носа си. Едновременно светна и сигналът: „Внимание, радиопредаване“. Почаках, доколкото ми стигаше търпението, след това включих радиоприемника. Чу се глас:

— … че вие сте под прицела на военен кораб! Не правете опити да хитрувате или по какъвто и да било друг начин…

— Кой сте вие и какво искате, дявол да ви вземе! — извиках аз в микрофона. Скенерът ми беше включен така, че можеха да ме видят, моят екран оставаше тъмен, те не транслираха образ. Можеха да видят разкошните ми дрехи, богато мебелираната кабина зад гърба ми, но, разбира се, не можеха да видят ръцете ми.

— Не е важно кои сме! — прогърмя гласът от радиото. — Изпълнявайте разпоредбите, ако искате да останете жив. Дръпнете се от управлението, докато не се прикачим, след това ще правите всичко, което ви кажа.

Чуха се две приглушени прещраквания. Това бяха магнитите, които се лепнаха за корпуса. Корабът се наклони. Тъй като знаех, че ме наблюдават, опулих уплашено очи и започнах да се оглеждам, търсейки път за спасение. Яхтата се разположи в космическия шлюз на линкора. Натиснах копчето и изпратих робота-заварчик на мястото му по предварително замисления план.