Смърт във Виена

Министър-председателят беше по риза и изглеждаше уморен след дългата политическа битка. Той, както и Шамрон, беше безкомпромисен боец. Как успяваше да ръководи толкова разнороден и непокорен кокошарник като Израел — беше истинско чудо. Неговите присвити очи се спряха за момент върху Габриел. Шамрон бе свикнал с това. Забележителната външност на Габриел беше нещото, което му бе дало основание да го вербува за операцията „Божи гняв“. Хората се заглеждаха в Габриел.

Алон и премиерът вече се бяха срещали веднъж, макар и при съвсем различни обстоятелства. Министър-председателят беше началник-щаб на израелската отбрана през април 1988 година, когато Габриел, придружен от отряд командоси, беше нахлул в една вила в Тунис и бе убил втория човек в ООП — Абу Джихад, пред очите на жена му и децата му. Министър-председателят беше на борда на специалния самолет за свръзка, който кръжеше над Средиземно море, а Шамрон седеше до него. Той бе чул убийството чрез микрофона на Габриел. Чу и как след това Габриел използва ценните секунди, за да успокои изпадналите в истерия съпруга и дъщеря на Абу Джихад. Алон беше отказал грамотата, която му бе присъдена. Сега премиерът искаше да разбере защо.

— Не мислех, че е редно, господин министър-председател, предвид обстоятелствата.

— Абу Джихад беше отговорен за проливането на много еврейска кръв. Той заслужаваше да умре.

— Да, но не и пред жена му и децата.

— Той си бе избрал живота, който водеше — каза министър-председателят. — Семейството му не трябваше да е там с него. — И после, сякаш внезапно си бе дал сметка, че е навлязъл в миниран терен, се опита да се оттегли на пръсти. Неговата пълнота и естествена грубост обаче не му позволяваха елегантно измъкване. Вместо това министър-председателят избра бързата смяна на темата. — И така, Шамрон ми съобщи, че искаш да отвлечеш един нацист — рече той.

— Да, господин министър-председател.

Той вдигна длани, сякаш искаше да каже: Да чуем.

* * *

Дори и да беше нервен, Габриел не го показваше. Изложението му беше отривисто, сбито и уверено. Министър-председателят, прочут със своето грубо отношение към докладващите, остана прикован на мястото си през цялото време. След като изслуша разказа на Габриел за опита да го очистят в Рим, той се наведе напред с напрегнато изражение. Признанието на Ейдриън Картър за намесата на американците видимо го разгневи. Когато настъпи моментът да покаже доказателствените материали, Габриел пристъпи до премиера и ги постави един по един на осветеното бюро. Шамрон седеше безмълвен, стиснал с ръце дръжките на стола — като човек, борещ се да спази обет за мълчание. Лев изглеждаше замръзнал в съзерцание на големия портрет на Теодор Херцл, който висеше на стената зад бюрото. Той си водеше бележки със златна автоматична писалка и погледна с досада ръчния си часовник.

— Можем ли да го хванем? — попита министър-председателят, после добави: — Без никакви излишни усложнения?

— Да, сър. Смятам, че можем.

— Кажи ми как възнамеряваш да го направиш.

В изложението си Габриел не спести подробностите. Министър-председателят седеше мълчаливо, скръстил пълните си ръце върху бюрото, и слушаше внимателно. Когато Габриел завърши, той кимна веднъж и обърна поглед към Лев: Предполагам, че точно тук ще се включиш?

Макар и технократ, Лев помълча, докато събере мислите си. Когато най-накрая заговори, изказването му се оказа безстрастно и методично като самия него. Ако имаше начин отговорът му да бъде синтезиран като диаграма или статистическа таблица, Лев сигурно би застанал с показалка в ръка, обяснявайки до зори. Но при сегашните обстоятелства той остана седнал и скоро отегчи до смърт слушателите си. Речта му бе накъсана от паузи, през които допираше върховете на показалците си и ги притискаше към безкръвните си устни.