Смърт във Виена

— На 14 март гестаповците разбиха вратата на този апартамент и откраднаха повечето скъпи вещи: нашите килими, сребърни съдове, картини, дори и свещниците ни за шабат16. Баща ми и аз бяхме задържани и принудени да търкаме тротоарите с гореща вода и четки за зъби. Равинът от нашата синагога бе изхвърлен на улицата, а брадата му бе отскубната, докато тълпа австрийски хлапета гледаха и се присмиваха. Аз се опитах да ги спра и бях пребит почти до смърт. Разбира се, не можех да бъда отведен в болница. Това беше забранено от новите антиеврейски закони.

За по-малко от седмица еврейската общност в Австрия — една от най-жизнените и влиятелните в цяла Европа, била разбита на пух и прах: центровете й и еврейските дружества били закрити, лидерите — хвърлени в затвора, синагогите — затворени, молитвениците — изгорени на улицата. На 1 април сто видни обществени дейци и индустриалци били депортирани в Дахау. Месец по-късно петстотин евреи предпочели да се самоубият, вместо да преживеят още един ден в мъчения, в това число и четиричленното семейство, което живеело в съседство с Клайн.

— Те се застреляха един по един — каза Макс. — Аз лежах в леглото си и чух всичко. Изстрел, последван от плач. Втори изстрел — по-силни вопли. След четвъртия изстрел не остана никой, който да плаче, никой освен мен.

Повече от половината жители на общността решили да напуснат Австрия и да емигрират в други страни. Макс Клайн бил сред тях. Той получил виза за Холандия и отпътувал натам през 1939 година. След по-малко от година обаче отново се оказал под нацистки ботуш.

— Баща ми реши да остане във Виена — обясни старецът. — Виждате ли, той вярваше в закона. Мислеше си, че ако просто се придържа към закона, нещата ще бъдат наред и бурята най-накрая ще отмине. Естествено стана по-зле и когато най-сетне реши да напусне, беше твърде късно.

Клайн опита да си налее още една чаша чай, но ръката му трепереше силно. Габриел сипа вместо него и внимателно попита какво е станало с родителите и двете му сестри.

— През есента на 1941 година те бяха депортирани в Полша и затворени в еврейското гето в Лодз. През януари 1942-а бяха депортирани за последно в лагера на смъртта в Челмно.

— А вие?

Клайн наклони глава на една страна: А аз? Същата съдба, различен край. Арестуван в Амстердам през юни 1942 година, държан в транзитния лагер във Вестерборк, после изпратен на изток, в Аушвиц. На перона, полумъртъв от глад и жажда, чул глас. Мъж в затворнически дрехи питал дали има музиканти в пристигащия влак. Клайн се устремил към този глас като удавник, хващащ се за спасително въже. Аз съм цигулар — казал на мъжа в раираните дрехи. Имате ли инструмент? Той повдигнал очукан калъф — единственото нещо, което носел от Вестерборк. Елате с мен. Днес е щастливият ви ден.

— Щастливият ми ден — повтори старецът отнесено. — През следващите две години и половина, докато над милион души се превърнаха в дим, колегите ми и аз свирехме. Свирехме на рампата за подбор, за да помагаме на нацистите да създават илюзията, че новопристигналите са дошли на приятно място. Свирехме, докато ходещите мъртъвци влизаха в стаите за събличане. Свирехме на двора по време на безкрайните проверки. Сутрин свирехме, докато лагеристите отиваха под строй на работа, а следобед — като се прибираха, олюлявайки се, в бараките. Свирехме дори и преди екзекуциите. В неделите свирехме за коменданта и неговия щаб. Самоубийствата постоянно разреждаха редиците ни. Скоро аз бях този, който посрещаше тълпата на перона, за да търси музиканти, които да попълнят празните столове.

Един неделен следобед (Някъде през лятото на 1942 година, но за съжаление, господин Аргов, не мога да си спомня точната дата.) Клайн се връщал към своята барака след неделния концерт. Един офицер от СС се приближил изотзад и с един удар го проснал на земята. Клайн се изправил на крака и застанал мирно, избягвайки погледа на есесовеца. Все пак виждал достатъчно от лицето, за да си даде сметка, че вече е срещал мъжа и преди. Било във Виена, в „Централното бюро за еврейска емиграция“, но през онзи ден той носел изискан сив костюм и стоял до самия Адолф Айхман.