Смърт във Виена

Габриел не каза нищо на Ели, само хвана ранената му и отекла ръка. Нямаше думи, с които да изрази мъката, която чувстваше, при вида на още един любим човек, който лежеше във виенската болница. След пет минути сестрата се върна, сложи ръка на рамото на Габриел и му съобщи, че е време да си тръгва. Навън, в коридора, тя каза, че името й е Маргерите.

— Утре съм нощна смяна. Ще ви видя тогава, надявам се.

Зви си беше отишъл, екипът на охранителите се беше сменил. Габриел слезе с асансьора във фоайето и излезе навън. Нощта беше станала мразовита. Той мушна ръце в джобовете на палтото си и ускори крачка. Тъкмо се насочваше към ескалатора на станцията на метрото, когато усети как някой го хвана за ръката. Габриел се обърна, очаквайки да види Маргерите, но вместо това се озова лице в лице със стареца, който си говореше сам във фоайето, когато бе пристигнал.

— Чух ви да говорите на иврит с онзи мъж от посолството. — Виенският му немски беше ужасно бърз, очите му бяха широко отворени и влажни. — Израелец сте, нали? Приятел на Ели Лавон? — Не изчака да получи отговор. — Казвам се Макс Клайн и всичко, което се случи, е по моя вина. Моля ви, трябва да ми повярвате. Вината е изцяло моя.

5. Виена

Макс Клайн живееше на една спирка оттам с трамвая, в елегантен стар квартал отвъд Рингщрасе. Апартаментът му се намираше в прекрасен стар жилищен блок в стил бидермайер, с пасаж, който водеше към голям вътрешен двор. Дворът беше тъмен, осветяван единствено от мекия блясък на лампите, запалени в жилищата отгоре. Втори пасаж отвеждаше в малко спретнато фоайе. Габриел погледна списъка на обитателите. Някъде към средата видя името М. Клайн — ЗБ. Нямаше асансьор. Клайн се държеше здраво за дървеното перило, докато се качваше, упорито тътрейки крака по излъсканите от употреба стълби. На площадката на третия етаж имаше две дървени врати с шпионки. Завивайки надясно към едната от тях, старецът измъкна връзка ключове от джоба на палтото си. Ръката му трепереше толкова силно, че ключовете подрънкваха като ударен инструмент.

Той отвори вратата и влезе. Точно пред прага Габриел се поколеба. Докато седеше в трамвая до Клайн, му беше дошло наум, че досега не е имал работни срещи при подобни обстоятелства. Опитът и суровите уроци на живота го бяха научили, че дори и на очевидно осемдесетгодишен евреин трябва да се гледа като на потенциална заплаха. Все пак безпокойството, което изпитваше, бързо се изпари, като видя как Клайн запали всички лампи в жилището си. „Това не са действия на човек, залагащ капан“ — помисли си той. Макс Клайн наистина беше уплашен.

Габриел го последва в апартамента и затвори вратата. На ярката светлина можа добре да го огледа. Зачервените и влажни очи на стареца бяха уголемени от черни очила с дебели стъкла. Брадата му, рядка и бяла, едва покриваше червеникавите петна по бузите му. Габриел знаеше още преди Клайн да му го каже, че е бил в концлагер. Гладът, както куршумите и огънят, оставяше следи. Габриел ги беше виждал по лицата на хората в своя кибуц в долината на Израил. Беше ги виждал и по лицата на родителите си.

— Ще направя чай — съобщи старецът, преди да изчезне през двойната врата, която водеше към кухнята.

„Чай посред нощ — помисли си Габриел. — Вечерта ще е дълга“. Той отиде до прозореца и погледна между транспарантите. Снегът беше спрял за момент и улицата беше пуста. Седна. Стаята му напомняше за офиса на Ели: висок бидермайеров таван, произволно наслагани по лавиците книги. Елегантен, интелектуален безпорядък.

Клайн се върна и постави сребърния чаен сервиз на ниската масичка. Седна срещу Габриел и известно време го гледа мълчаливо.

— Говорите немски много добре — рече той най-накрая. — Всъщност говорите като берлинчанин.

— Майка ми беше от Берлин — каза истината Габриел, — но аз съм роден в Израел.

Старецът го огледа внимателно, сякаш също търсеше следи от оцеляване след глад. После вдигна ръцете си с дланите нагоре — покана да попълни празнотите. Къде е била? Как е оцеляла? Била ли е в лагер, или е напуснала, преди безумието да се случи?

— Те са останали в Берлин и в края на краищата са били депортирани в лагер — отговори Габриел. — Дядо ми е бил известен художник. Той не повярвал, че немците, хората, които е смятал за едни от най-цивилизованите, могат да стигнат дотам.

— Как се казва дядо ви?

— Франкел — отвърна Габриел, отново прибягвайки до истината. — Виктор Франкел.

Макс кимна бавно в знак, че името му е познато.

— Виждал съм негови творби. Той беше ученик на Макс Бекман, нали? Изключително талантлив.

— Да, така е. Изкуството му от самото начало е било обявено от нацистите за упадъчно и по-голямата част от творбите му са били унищожени. Загубил е също така работата си в Художествената академия в Берлин, където е преподавал.

— Но е останал. — Клайн поклати глава. — Никой не вярваше, че може да се случи. — Помълча за миг, зареян в мислите си. — И какво е станало с тях?