Смарагдовозелено

Той се бе настанил върху скулптурата на Уилям Шекспир, на която поради „едно малко неприятно произшествие“ (както се бе изразил директор Гилис, след като бащата на Гордън бе направил щедро дарение за ремонт на физкултурния салон, докато преди това бе говорил за злонамерено разрушаване на ценно културно наследство) липсваше част от носа.

— Син, ама това е глупаво! — изписка Гордън. Явно никога нямаше да се отърве от мутацията на гласа си. — Никой не се интересува, че си се натискала с онзи четиринайсетгодишен, а и до другата седмица смучките ще са изчезнали, и по принцип е много... ох! — Дланта на момичето бе изплющяла силно върху бузата му. — Заболя ме!

— Бедната Синтия! — прошепнах. — А сега, като научи, че обожаваният от нея господин Уитман е напуснал, ще се съкруши от мъка.

— Да, ще е странно без Катеричката. Може дори да се окаже, че историята и английският ще ни станат интересни. — Лесли ме хвана под ръка и ме задърпа към стълбите. — Обаче ако трябва да съм честна, въпреки че никога не съм можела да го понасям — бих казала, че имам добър инстинкт — часовете му не бяха чак толкова зле.

— Нищо чудно, нали е наблюдавал историята на живо — вметна Ксемериус, който ни последва пърхайки с крила.

По пътя нагоре бях обхваната от нарастваща тъга.

— Хралупата на дявола... — каза Лесли. — Сега вече поне знаем откъде идва този израз. Той е катерица. Пожелавам му да изгние в тъмницата на пазителите. О, сега Синтия тича с рев към тоалетната! — Приятелката ми се засмя. — Някой трябва да й разкаже за Шарлот, обзалагам се, че тогава ще се почувства по-добре. Всъщност къде е братовчедка ти?

Приятелката ми се огледа.

— При онколог! — обясних й. — Опитахме се внимателно да обърнем внимание на леля Гленда, че може да има и други причини за гаденето на Шарлот, зеленикавия цвят на лицето й, отвратителното настроение и ужасното главоболие, но феноменът махмурлук е напълно чужд за леля ми, особено при безпогрешната й дъщеря. Тя е твърдо убедена, че Шарлот има левкемия. Или тумор в мозъка. И тази сутрин не беше склонна да повярва в чудодейното й изцеление, въпреки че пралеля Мади съвсем дискретно й подхвърли брошура за общуването с юноши в пубертета и алкохола.

Лесли се изкиска.

— Знам, че наистина е подло, но поне малко злорадство трябва да е позволено, без човек веднага да натрупа лоша карма, нали? Само малко и само днес. От утре ще сме много мили с Шарлот. Може би трябва да я съберем с братовчед ми...

— Да, ако искаш да отидеш в ада, направи го.

Проточих врат, за да хвърля поглед над главите на съучениците ми към нишата на Джеймс. Беше празна. Въпреки че го очаквах, това ме жегна.

Лесли стисна ръката ми и попита.

— Него го няма, нали? — Поклатих глава. — Това означава, че планът е проработил. От Гидиън ще излезе добър лекар — заключи тя.

— Нали сега няма да се разцивриш заради онази снобска дървена глава? — Ксемериус се преметна презглава във въздуха над мен. — Благодарение на теб е можел да води дълъг и пълноценен живот, по време на който без съмнение е тласнал към лудост една камара хора.

— Да, знам — отвърнах и скришом избърсах носа си.

Лесли ми подаде кърпичка, след което забеляза Рафаел и му помаха.

— А и все още имаш мен. До края на вечния ти живот. — Ксемериус ме дари с нещо като мокра целувка. — Аз съм много по-готин. И опасен. И полезен. И ще продължа да съм до теб, дори когато след две или три столетия безсмъртният ти приятел размисли и хвърли око на някоя друга. Аз съм най-верният, най-красивият и най-умният спътник, който човек може да си пожелае.

— Да, знам — повторих, докато наблюдавах как Рафаел и Лесли се поздравяваха, и то със задължителните три целувки по бузата, които братът на Гидиън ни бе представил за типично френски начин да кажеш: „Здравей!“. Ала те някак си успяха през това време да си блъснат главите.

Ксемериус се ухили дръзко.

— Но ако се чувстваш самотна, какво ще кажеш да си вземеш една котка?

— Може би след време — казах. — Когато вече не живея вкъщи и ти се научиш да се държиш...

Млъкнах внезапно. Пред мен се материализира директно от стената на стаята на госпожа Каунтър една тъмна фигура. Над протрита кадифена пелерина стърчеше мършава шия и в мен се взираха черните, пълни с омраза очи на конт Ди Мадроне, или както го наричах — Дарт Вейдър.

Той веднага започна да бълва, хриптейки.

— Ето че ви намирам тук, демоне със сапфирени очи! Незнаещ покой, бродя из столетията, навсякъде търся вас и себеподобните ви, защото се заклех във вашата смърт, а един Мадроне никога не нарушава клетвата си!

— Този приятел ли ти е? — попита Ксемериус, а аз от уплах се заковах на място.

— Ааа... — продължи да хрипти призракът, измъкна меча си от ножницата и тръгна към мен, залитайки. — Кръвта ви ще напои земята, демоне! Ще бъдете пронизана от меча на свещения Флорентински алианс...

Той замахна, а ударът му щеше да ми отсече ръката, ако не ставаше дума за призрачен меч.

Въпреки това трепнах.