Смарагдовозелено

— Но дори и някой тук, в ложата, да ме бе познал, съм сигурен, че никой от вас не би имал толкова ум в главата, за да направи верните заключения. С изключение на онзи досаден Лукас Монтроуз. Още малко и щеше да ме разобличи... Ах, Джейк, дори и ти не разбра, че не инфарктът го погуби, а коварните методи на Марли старши. Защото вие, хората, винаги виждате това, което искате да видите.

— Ти си един много подъл глупак! — прозвуча някъде зад мен уплашено тъничко гласче. Малкият Робърт! — Ти удари моя татко! — Усетих студен повей на въздуха. — И какво си сторил на Гуендолин?

Да, какво? Това беше главният въпрос. И защо никъде не се чуваше Гидиън?

Чу се издрънчаване, а после изщракването на закопчалките на куфар.

— Винаги готов за делото на пазителите. Да се спаси човечеството от всички болести... ще умра от смях. — Презрително изсумтя. — Сякаш човечеството изобщо го е заслужило! Във всеки случай няма да успееш да помогнеш на Гуендолин. — Гласът се движеше напред-назад из стаята и постепенно започвах да придобивам представа с кого си имах работа, макар и да не можех да повярвам. — Тя е мъртва като лабораторните плъхове, на които правеше дисекция. — Гласът тихо се засмя. — Което, между другото, е сравнение, а не олицетворение.

Отворих очи и надигнах глава.

— Но може да се използва и като метафора, нали, господин Уитман? — попитах и веднага съжалих, че съм се издала.

От Гидиън нямаше и следа! Само доктор Уайт лежеше в безсъзнание на пода недалече от мен, а лицето му бе сиво като костюма му. Малкият Робърт клечеше загрижено до главата му.

— Гуендолин!

Все пак трябваше да му се признае на господин Уитман, че не изпищя от стрес. Нито пък показа каквато и да е друга реакция. Просто стоеше под портрета на граф Сен Жермен, хванал в ръка куфар на колелца с чанта за лаптоп, с втренчен поглед в мен. Носеше елегантно сиво палто с копринен шал и бе забол в косата си слънчеви очила, сякаш е Брад Пит по време на почивката си на плажа. Изобщо не приличаше на графа от картината, висяща над главата му.

Седнах с възможно най-голямо достойнство (бухналата рокля затрудни малко задачата ми) и забелязах, че съм лежала върху бюрото.

Господин Уитман изцъка с език, погледна часовника и пусна куфара си.

— Колко ужасно неприятно! — отбеляза той.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Нали?

Мъжът се приближи и измъкна един малък пистолет от джоба на палтото си.

— Как можа да се случи това? Да не би Ракоци да не е забъркал питието достатъчно силно?

Поклатих глава, а господин Уитман сбърчи чело и насочи пистолета към гърдите ми. Исках да се изсмея, но издадох само страхлив хриптящ звук.

— Искате ли отново да се пробвате? — попитах въпреки това и се опитах да го погледна смело в очите. — Или най-сетне ще проумеете, че нищо не можете да ми сторите?

Ха! Нашият план бе сработил, и то само как! Оставаше единствено Гидиън да се появи и щях да се чувствам значително по-добре.

Господин Уитман поглади гладко избръснатата си брадичка и ме загледа замислено. След това прибра пистолета си.

— Не — каза той с нежния си, будещ доверие учителски глас и изведнъж все пак забелязах нещо от стария граф в него. — Явно не би имало смисъл. — Той отново изцъка с език. — Явно съм допуснал грешка в разсъжденията си. Магията на Гарвана... Колко несправедливо, че безсмъртието ти е дарено по рождение! Точно на теб! Но определено има смисъл, в теб се обединяват двата рода...

Доктор Уайт изстена тихо. Погледнах към него, но лицето му продължаваше да е пепелявосиво. Малкият Робърт скочи на крака.

— Внимавай. Гуендолин! — извика изплашено. — Злият мъж със сигурност замисля нещо лошо!

И аз от това се страхувах. Но какво?

— Затова знай, звездата, от любов измъчвана, умира, когато сама падението си избира — издекламира тихо господин Уитман. — Защо по-рано не съм го проумял? Е, все още не е късно.

Той се приближи, извади една малка сребърна табакера от джоба си и я остави на бюрото до мен.

— Това енфие ли е? — попитах объркана.

Лека-полека започвах да изпитвам чувство на притеснение, що се отнасяше до плана ни. Нещо тук не бе както трябва, ама никак дори.

— Разбира се, отново схващаш трудно — каза граф Сен Жермен, formerly known as* господин Уитман, и въздъхна. — Тази кутийка съдържа три капсули цианкалий. Бих могъл да ти обясня защо ги нося в мен, но самолетът ми излита след два часа и половина, затова времето малко ме притиска. При други обстоятелства можеше да се хвърлиш върху релсите в метрото или да скочиш от висока сграда. Но реално погледнато, цианкалият е най-хуманното решение. Просто вземаш една капсула и я сдъвкваш със зъби. Действието настъпва моментално. Отвори кутийката!

* По-рано известен като (англ.). — Бел. прев.

Сърцето ми натежа.

— Искате да се... самоубия?