Смарагдовозелено

В този момент и аз бях кимнала. Макар да не знаех накъде точно биеше, някъде в съзнанието ми се бе образувала въпросителна, която постепенно бе започнала да се превръща във възклицателна.

— Графът ще стане безсмъртен, но само до моето раждане.

— Правилно — бе казал Гидиън и се бе заковал на място. — Което означава, че той, бодър като кукуряк, се разхожда из света. А на всичкото отгоре, и в наше присъствие.

Пол бе сбърчил вежди.

— Искате да кажете...

Люси бе кимнала в отговор.

— Искаме да кажем, че графът наблюдава цялото представление цветно и на живо. — Тя бе направила пауза. — И допускам, че има запазено място на първата редица.

— Вътрешният кръг — бях предположила аз и те кимнаха.

— Вътрешният кръг. Графът е един от пазителите.

Погледнах Сен Жермен в лицето. Кой от тях беше той? Часовникът над камината тиктакаше силно. Щях да се върна обратно след безкрайно много време.

Графът ми посочи да седна в едно от креслата, наля в две чаши тъмночервено вино и ми подаде едната. След това се настани в креслото срещу мен и вдигна тост.

— Наздраве, Гуендолин! Между другото, на днешния ден преди две седмици се запознахме, е, поне погледнато от моя страна. За съжаление, първото ми впечатление от теб не беше особено добро. Но междувременно станахме приятели, нали?

Да бе. Отпих от виното си и казах:

— По време на тази първа среща за малко да ме удушите. — Отпих още една глътка. — Тогава си мислех, че можете да четете мисли — изтърсих доста смело. — Но явно съм се объркала.

Сен Жермен се засмя самодоволно.

— Не си, действително съм в състояние да улавям различните течения на мисълта. Но уменията ми не са някакво магьосничество. По принцип всеки би могъл да се научи на това. Дори последния път ти разказах за посещенията ми в Азия и как там се сдобих с мъдростта и способностите на тибетските монаси.

Да, така беше. Обаче тогава не го бях слушала внимателно. Ала и сега също се затруднявах да следя думите му. Изведнъж зазвучаха странно деформирано, ту много провлечени, ту сякаш ги пееше.

— Какво, по... — измърморих.

Пред очите ми се спусна розова пелена, която, колкото и да мигах, не се махаше.

Графът прекъсна лекцията си.

— Вие ти се свят, нали? И устата ти съвсем пресъхна, не е ли така?

Да! Откъде знаеше? И защо гласът му звучеше така металически. Погледнах го през странната розова пелена.

— Не се страхувай, малката ми — каза той. — Скоро ще премине, Ракоци обеща, че няма болезнено да страдаш. Ще си заспала, преди спазмите да са започнали. И с малко повече късмет, няма да се събудиш, преди всичко да е приключило.

Чух Ракоци да се смее. Звучеше като някои от онези смехове, които пускаха на запис във влакчетата на ужасите.

— Защо... — опитах се да задам въпрос, но изведнъж почувствах устните си изтръпнали.

— Не го приемай лично — отвърна Сен Жермен студено. — За да осъществя плановете си, за съжаление, трябва да те убия. Това също е предопределено от предсказанията.

Исках да задържа очите си отворени, но не успях. Брадичката ми увисна, после главата ми се килна настрани и накрая очите ми се затвориха.

Тъмнината ме обгърна плътно.

Може би този път наистина съм умряла, мина ми през ума, когато отново дойдох на себе си. Но всъщност не си представях ангелите като малки голи момченца, излагащи на показ сланинестите си паласки и глуповатите си усмивки като тези свирещи на арфа екземпляри тук. Които, между другото, просто бяха нарисувани на тавана.

Отново затворих очи. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва можех да преглътна. Лежах на нещо твърдо и се чувствах толкова безкрайно изтощена, сякаш никога повече нямаше да мога да се помръдна.

Някъде отзад, вдясно от мен, чух как някой си тананика. Беше траурният марш от „Залезът на боговете“, любимата опера на лейди Ариста. Гласът, който неуместно жизнено интерпретираше мелодията, ми се стори бегло познат, но не можех да определя на кого принадлежеше. А да погледна, също не можех, защото просто не бях в състояние да отворя очи.

— Джейк, Джейк — каза гласът. — Не предполагах, че точно ти ще разкриеш тайните ми намерения. Но сега и медицинските ти познания няма да ти помогнат. — Гласът тихо се изсмя. — Защото, когато се събудиш, отдавна ще съм напуснал страната. По това време на годината в Бразилия е доста приятно, трябва да знаеш. Живях там от 1940 година насам. А и Аржентина, и Чили имат много какво да предложат. — Гласът замлъкна за малко, за да изсвири няколко такта от мелодията на Вагнер. — Все ме тегли към Южна Америка. Между другото, в Бразилия са най-добрите пластични хирурзи в света. Те ме отърваха от досадните увиснали клепачи, гърбавия нос и увисналата брадичка. Поради което, за щастие, изобщо не приличам на собствения си портрет.

В безчувствените ми ръце и крака усетих леко изтръпване, но се овладях. Вероятно щях да съм в по-изгодно положение, ако на първо време не помръдвах.

Гласът отново се засмя.