Смарагдовозелено

— Въпросният съюзник на графа, да го наречем господин Хикс, може да е убиецът на дядото на Гуендолин. — Лесли усилено драскаше върху листа. — И вероятно ще е този, който трябва да убие Гуени, след като графът си получи еликсира. — Тя ми отправи изпълнен с обич поглед. — Откакто знам, че си безсмъртна, съм съвсем мъничко по-спокойна.

— Безсмъртна, но не и неуязвима — разнесе се гласът на Гидиън.

Всички подскочихме и стреснато се втренчихме в него. Бе влязъл незабелязано в жилището и сега се подпираше със скръстени ръце на рамката на вратата. Все още носеше дрехите си от XVIII век и както всеки път щом го видех, сърцето ми болезнено подскочи.

— Как е Шарлот? — запитах го, като се надявах, че въпросът ми прозвуча толкова неутрално, колкото ми се искаше.

Гидиън вдигна уморено рамене.

— Мисля, че утре сутринта ще й се наложи да глътне няколко аспирина. — Той се приближи. — Какво правите?

— Планове. — Лесли бе прехапала език, докато прокарваше молива по листа. — Не трябва да забравяме и магията на Гарвана — допълни повече на самата себе си.

— Гид, ти какво мислиш, кой може да е тайният съюзник на графа в редиците на пазителите? — Рафаел нервно гризеше ноктите си. — Аз подозирам чичо Фолк. Даже когато бях още малък, той ми се струваше тотално зловещ.

— Глупости! — Гидиън се приближи към мен и ме целуна по косата, след което се отпусна в износения кожен фотьойл срещу нас, подпря лакти на бедрата си и отметна кичур коса от челото си. — Непрестанно мисля за думите на Люси, че на безсмъртието на графа е сложен край с раждането на Гуен.

Лесли се откъсна от диаграмите си и кимна.

— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба — цитира тя и аз за кой ли път отново се ядосах, че тези тъпи стихчета бяха в състояние да предизвикат тръпки, които да полазят по гърба ми. — Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен.

— Наизуст ли знаеш всичко? — попита Рафаел.

— Не всичко. Но някои от строфите са някак си лесно запомнящи се — отвърна Лесли леко смутена. После се обърна към Гидиън. — Аз го тълкувам така: ако в миналото графът изпие субстанцията, ще стане безсмъртен. Но само докато изгрее дванайсетата звезда, тоест, докато Гуендолин не се роди. След нейното раждане с безсмъртността му е било свършено. Дъбът е обречен... вече не е вечен, което ще рече, че графът отново ще стане смъртен. Освен ако той не убие Гуендолин, за да спре този процес. Но преди това първо трябва да направи така, че да се сдобие с еликсира. А ако никога не се сдобие с него, тогава изобщо не би могъл да стане безсмъртен. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да, донякъде — казах и се замислих за Пол и високоскоростните влакове в мозъците ни.

Гидиън бавно поклати глава.

— А ако през цялото време допускаме грешка в разсъжденията ни? — бавно попита той. — А ако графът отдавна е получил субстанцията?

За малко отново да възкликна: „Ъ?“, но успях навреме да се спра.

— Не е възможно, защото в единия хронограф кръгът на кръвта изобщо не е затворен, а да се надяваме, че субстанцията от другия е скрита на сигурно място — рече Лесли нетърпеливо.

— Да, ако говорим за момента — провлечено отвърна Гидиън. — Но не е казано, че нещата ще останат така. — Той въздъхна, когато забеляза неразбиращите ни погледи. — Помислете само: възможно е по някое време в XVIII век графът да е изпил еликсира, без значение как е успял да се добере до него, и да е станал безсмъртен.

И тримата го зяпнахме. Без и сама да знам защо, цялата настръхнах.

— Което пък от своя страна означава, че в този миг той спокойно би могъл да е жив — продължи Гидиън, като ме гледаше право в очите. — И да се разхожда някъде там навън и да чака да му занесем еликсира в XVIII век, както и удобен момент, за да те убие.

Няколко секунди цареше тишина. Тогава Лесли каза:

— Не твърдя, че напълно те разбирам, но дори и поради някаква причина да размислите и действително да занесете еликсира на графа... той ще продължава да има едно мъъъничко проблемче. — Тя се засмя доволно. — Той не може да убие Гуени.

Рафаел завъртя молива като пумпал върху масата.

— А и защо ще размисляте, след като сте наясно с истинските намерения на графа?

Гидиън не отговори веднага, а когато накрая го направи, лицето му бе безизразно.

— Защото можем да бъдем изнудени.

Събудих се, защото усетих нещо влажно и студено върху лицето ми и Ксемериус обяви:

— Будилникът ще звънне след десет минути! — Пъшкайки, се завих през глава, а Ксемериус се обиди. — На теб не може да ти се угоди. Вчера се оплакваше, че не съм те събудил.

— Защото вчера не си бях навила часовника. А и е наистина адски рано — изръмжах.