Смарагдовозелено

— А още по-малко на мястото на бедния тип, който повърна върху смешните жабешки обувки на господин Дейл — каза Рафаел.

Завихме по Челси Манър Стрийт.

— Обаче Шарлот направо разби класацията. — Лесли се спря пред една витрина за дамаски, но не за да разгледа изложената стока, а за да се полюбува на собственото си отражение. — Не ми е приятно да го кажа, но наистина ми стана жал за нея.

— И на мен — прошепнах тихо.

Все пак отлично знаех какво е чувството да си влюбен в Гидиън. И за съжаление, също така знаех какво е да се изложиш пред всички.

— С малко късмет, утре ще е забравила всичко. — Рафаел отключи вратата на една къща от червени тухли. Домът на Дейл на Флъд Стрийт бе само на няколко преки от апартамента на Гидиън, затова се подразбираше от само себе си, че за партито се преоблякохме тук.

Но преди малко бях толкова разстроена от срещата ми с Люси и Пол в 1912 година, че едва сега успях да се огледам наоколо по-обстойно.

Всъщност винаги съм била убедена, че Гидиън живее в някой от онези ултрахипарски просторни апартаменти — сто квадрата зееща празнина и една камара хром и стъкло, и широкоекранен телевизор с големината на футболно игрище. Но се бях объркала.

Тесен коридор минаваше от входа покрай малки стълби и водеше към една слънчева дневна, едната стена, на която се заемаше от огромен телевизор. Високи до тавана полици обграждаха другите стени, и върху тях безразборно бяха нахвърляни книги, дивидита и няколко папки. Пред прозореца бе поставен голям сив диван с една камара възглавници.

Ала сърцето на дневната представляваше един роял, чието достойнство обаче беше накърнено от една дъска за гладене, подпряна съвсем неделикатно на него. В картината не се вписваше и тривърхата шапка, която съвсем небрежно висеше на един от ръбовете на рояла и която мадам Росини сигурно вече търсеше, кършейки ръце. Е, може би това бе представата на Гидиън за красив дом.

— Какво ще пиете? — попита Рафаел, съвсем като перфектния домакин.

— Какво имате? — на свой ред попита Лесли и погледна недоверчиво към кухнята, където в мивката на камари бяха струпани чинии и прибори, покрити с нещо, което вероятно навремето е било доматен сос. А може и да ставаше въпрос за медицински експеримент, свързан със следването на Гидиън.

Рафаел отвори хладилника.

— Хм... да видим. Имаме мляко, но срокът на годност е изтекъл миналата сряда. Портокалов сок... О! Той не трябва ли да е течен? Дрънка много странно в кутията. Но това тук изглежда много обещаващо, трябва да е нещо като лимонада, смесена с...

— Моля, за мен просто вода — поиска Лесли и тъкмо се канеше да се пльосне върху огромния сив диван, но в последната секунда си припомни, че роклята на Грейс Кели не беше подходяща за подобно недодялано държане и седна съвсем прилично на самия ръб. С тежка въздишка се пльоснах до нея. — Бедната Гуени! — Тя нежно потупа бузата ми. — Ама че ден! Сигурно си напълно съсипана, нали? Ще те утеши ли, ако ти кажа, че не ти личи?

Вдигнах рамене.

— Мъничко.

Рафаел пристигна с чаши и една бутилка вода и помете от масичката няколко списания и книги, измежду които се намираше и албум за мъжа от времето на рококо.

— Можеш ли да посвиеш няколко квадратни метра от дантелите ти, за да мога и аз да се побера на дивана? — попита той и ми се ухили, гледайки надолу към мен.

— О, направо сядай върху роклята — отвърнах, отпуснах глава назад и затворих очи.

Лесли скочи от мястото си.

— И дума да не става! Накрая ще се скъса и тогава никога повече няма да можем да вземаме назаем дрехи от мадам Росини. Хайде, ставай, ще те измъкна от корсета. — Тя ме издърпа на крака и започна да ме разопакова от роклята в стил Сиси. — Рафаел, ти не гледай!

Момчето се излегна върху дивана и зяпна тавана.

— Така добре ли е?

След като отново облякох дънки и тениска и изпих няколко глътки вода, отново се почувствах по-добре.

— Как беше да се срещнеш с твоите... ами... с Люси и Пол? — попита Лесли тихо, когато отново се настанихме върху дивана.

Рафаел ме погледна състрадателно.

— Ама че ужас, родителите ти да се окажат на твоята възраст.

Кимнах.

— Беше доста... странно и... разстройващо.

И тогава им разказах всичко: като се започне от посрещането ни от иконома, та се стигне до признанието ни, че сме затворили кръга на кръвта с откраднатия хронограф.

— Това, че притежаваме Философския камък, или блестящата сол, както го нарича Ксемериус, наистина ги хвърли от коня. Ужасно се разтревожиха, а Люси говори повече дори и от мен, когато е притеснена, не е за вярване, нали? Те престанаха да ни засипват с обвинения едва когато им съобщих, че знам за нашата... ъъъ... роднинска връзка.

Лесли ококори очи.

— И?

— Ами в началото се умълчаха. Докато в следващия момент всички не избухнахме в сълзи — казах и уморено разтърках очи. — Мисля, че със сълзите, които съм изплакала през последните дни, спокойно може да се напои някоя африканска нива по времето на сухия период.

— О, Гуени! — въздъхна Лесли и безпомощно погали ръката ми.

Опитах да се усмихна.