Смарагдовозелено

Щом като тунелът на метрото бе предизвикал в мен чувство на безпокойство, то тук имаше опасност да изпадна в остър пристъп на клаустрофобия. Колкото повече напредвахме, толкова по-ниски и разклонени ставаха тунелите. Тук и там стъпала водеха още по-надолу, а веднъж се изправихме пред затрупан тунел и трябваше да се върнем назад. Чуваха се само дъхът ни, тихото потропване на стъпките ни и от време на време — шумоленето на хартия, когато Гидиън се спираше, за да погледне схемата. Но си въобразявах, че чувам шумолене и трополене и отнякъде другаде. Вероятно цели армии от плъхове живееха в този лабиринт, а ако бях огромен паяк щях да си избера това място за семейна и ловна резиденция.

— Добре, тук трябва да завием надясно — измърмори Гидиън.

Цели четирийсет пъти вече завивахме. Тунелите си приличаха като две капки вода. Липсваха всякакви ориентировъчни знаци. А и кой можеше да каже дали тази проклета схема беше вярна? Ами ако беше начертана от някой пълен идиот като Марли? Тогава вероятно някъде през 2250 година двамата с Гидиън щяхме да бъдем изровени като два държащи се за ръчичка скелета. О, не, бях забравила. Само Гидиън щеше да е скелет. Докато аз, бодра като кукуряк, щях да съм се вкопчила в костите му, а това не правеше представата по-приятна.

Гидиън се спря, сгъна схемата и я прибра в джоба на панталона си.

— Загубихме ли се? — Опитах се да остана спокойна. — Може би картата е пълен боклук. Ами ако никога повече...

— Гуендолин — прекъсна ме той нетърпеливо. — От тук пътят вече ми е познат. Не ни остава още много. Хайде, ела!

— Така ли?

Засрамих се. Днес сутринта наистина се държах прекалено като... ъъъ... момиче.

Един след друг забързахме напред. За мен бе истинска загадка защо Гидиън смяташе, че този лабиринт му е познат.

— По дяволите! — изругах.

Бях стъпила в една локва. И точно до нея стоеше един тъмнокафяв плъх и с червените си очи мигаше на светлината на фенера ми. Изквичах силно. Вероятно на езика на плъховете това изквичаване означаваше: „Колко си сладък!“, защото плъхът се изправи на задните си крачка и наклони глава настрани.

— Изобщо не си сладък — изписках. — Махай се!

— Къде се губиш? — извика Гидиън, който вече бе завил зад следващия ъгъл.

Преглътнах и събрах цялата си смелост, за да мина покрай плъха. Все пак той не беше като кучетата, които се стрелваха напред и те захапваха за пищяла, нали така? За всеки случай го заслепих с фенера, докато стигнах ъгъла, където ме чакаше моят спътник. След това насочих светлината напред и веднага отново изписках. В края на тунела се бе появил силуетът на някакъв мъж.

— Там има някой! — изсъсках.

— По дяволите!

Гидиън ме сграбчи бързо и ме дръпна назад към сенките. Но вече бе прекалено късно. Дори и да не бях изпискала, светлината от фенера ми със сигурност щеше да ме издаде.

— Мисля, че той ме видя! — прошепнах.

— Да, видял те е! — отвърна той мрачно. — Защото това съм аз! Ама че съм магаре! Хайде! Бъди мила с мен!

И с тези думи ме бутна така, че се запрепъвах напред в тунела.

— Какво, по... — прошепнах, когато бях уловена от светлината на фенер.

— Гуендолин? — чух невярващия глас на Гидиън. Но този път прозвуча пред мен. Трябваше ми още половин секунда, за да проумея, че се бяхме изпречили на пътя на старото му Аз, което тъкмо се канеше да предаде писмото на Великия пазител. Насочих светлината на фенера ми към него. О, боже, да, той беше! Стоеше на няколко метра разстояние и гледаше напълно поразено. Около две секунди взаимно се заслепявахме с фенерите ни, после той каза: — Как си се озовала тук?

Не можех да се въздържа да не му се усмихна.

— Ами... малко е сложно за обяснение — отвърнах, въпреки че ми идеше да кажа: „Хей, та ти изобщо не си се променил!“.

Другият Гидиън ръкомахаше иззад издатъка в зида.

— Нищо, обясни ми! — настоя с няколко дни по-младото му Аз и се приближи.

Другият Гидиън отново бясно размаха ръце във въздуха, но не разбирах какво иска да ми каже.

— Един момент, моля. — Усмихнах се любезно на по-младата му версия. — Трябва набързо да изясня нещо. Веднага се връщам.

Но явно нито по-старият, нито по-младият Гидиън имаха желание за изясняващ разговор. Когато по-младият ме последва с намерението да ме спре, хващайки ме за ръката, по-старият изобщо не изчака, докато го забележат, скочи напред и с все сила удари с фенера алтер егото* си по челото. По-младият Гидиън се свлече на земята като чувал с картофи.

* Alter ego (лат.) — другото Аз. — Бел. прев.

— Ти му причини болка! — викнах аз, клекнах и ужасено разгледах кървящата рана.

— Ще го преживее — отвърна другият Гидиън, без да се трогне. — Хайде, трябва да продължим! Предаването на писмото вече е осъществено. Когато този тук — той леко ритна себе си — те срещна, вече се връщаше обратно.

Не го слушах, а нежно галех изпадналото му в безсъзнание Аз по косата.

— Ти фрасна самия себе си! Помниш ли колко ужасно се държеше с мен заради това?

Гидиън леко се ухили.