Смарагдовозелено

Все още бяхме много далеч от това, да имаме гениален план, но поне вчера четиримата бяхме изготвили „груба концепция за действие“, както Лесли я наричаше. При всички случаи, трябваше още веднъж да се срещнем с Люси и Пол, и то преди отново да сме се изправили пред графа днес следобед. И трябваше да се погрижим за писмото с информацията за местопребиваването на Люси и Пол, което предната седмица Гидиън бе занесъл в 1912 година. В никакъв случай то не трябваше да попада в ръцете на тогавашния Велик пазител и на близнаците Де Вилърс.

Времето, което можехме да отделим за тайните ни пътувания в миналото с частния ни хронограф, без да рискуваме телесни неразположения (тоест да последваме примера на Ксемериус и да повръщаме в кошчетата за боклук), бе ограничено до максимум час и половина и щеше да е изключително трудно да използваме рационално всяка минута. Затова Рафаел съвсем сериозно предложи да внесем нелегално хронографа в главната квартира на пазителите и от там да прескочим в миналото, но толкова хладнокръвен не бе дори и по-големият му брат.

Като контрапредложение, Гидиън бе измъкнал от етажерките с книги няколко рула и между „Анатомия на човека в 3D“ и „Кръвоносните съдове на човешката ръка“ разстла схема на разположението на подземните тунели в района на Темпъл. И именно тази схема бе причината да се срещнем тук, в метростанцията.

— Искаш да го направиш без нас? — Сбърчих вежди. — Нали бяхме единодушни, че от сега нататък ще правим всичко заедно.

— Точно така — рече Рафаел. — Иначе накрая ще излезе, че съвсем сам си спасил света.

Рафаел и Лесли трябваше да охраняват хронографа, и макар че Ксемериус обидено бе отбелязал, че и той може да се справи с тази задача, беше успокоително да знам, че ако ни се наложеше да се върнем в настоящето на някое друго място, те можеха да го приберат и да избягат с него на сигурно място.

— Освен това без нас ще направиш сума ти глупости! — Лесли изгледа ядосано Гидиън.

Той вдигна ръце, взе пътната ми чанта и погледна часовника.

— Добре, добре, всичко е ясно. А сега внимавайте. В 7:33 пристига следващата мотриса. След това имаме на разположение точно четири минути, за да намерим първия проход, преди да дойде следващата мотриса. Ще включите фенерите чак след като ви дам знак.

— Права си — прошепна ми Лесли. — Наистина е трудно да се свикне с този заповеднически тон.

* * *

— Merde!* — Ругатнята на Рафаел бе съвсем искрена. — Отървахме се на косъм.

* По дяволите! (Фр.) — Бел. ред.

Бях напълно съгласна с него. Светлината от фенерите ни трепкаше върху каменните стени и осветяваше пребледнелите ни лица. Зад нас в тунела потракваха вагоните на метрото.

Четири минути — сега вече знаехме, че това е адски кратък промеждутък от време, за да се прехвърлиш през загражденията в края на перона, да скочиш долу и да се втурнеш покрай релсите в тунела. А после, тежко дишайки, да тичаш петдесет метра след Гидиън, безпомощно да стоиш пред стоманената врата, монтирана в дясната стена на тунела и бездейно да трябва да наблюдаваш как Гидиън мудно вади от джоба на панталона си нещо като шперц и се захваща да разбие ключалката. Това беше моментът, в който Лесли, Ксемериус и аз в хор бяхме започнали да крещим: „Действай по-бързо, действай по-бързо!“, и то на фона на шума от приближаващото се метро.

— На картата изглеждаше по-близо — каза Гидиън и ни погледна извинително.

Лесли първа се съвзе. Тя насочи светлината на фенера си напред в тъмнината и освети стената, която заграждаше тунела на около четири метра пред нас и го превръщаше в задънена улица.

— Добре, на правилното място сме. — Тя провери картата. — През 1912 година тази стена я е нямало. Зад нея пътят продължава.

Когато Гидиън клекна, за да разопакова хронографа и да го настрои, извадих дрехите ни за 1912 година от чантата и се наканих да си сваля дънките.

— Какво правиш? — Гидиън погледна замислено нагоре към мен. — Да не би да смяташ да тичаш из тунелите с дълга до земята рокля?

— Ъ... мислех... заради автентичността.

— Майната й на автентичността! — рече той.

Ксемериус запляска с лапи.

— Да, майната й на автентичността! — извика въодушевено, а после се обърна към мен. — Постепенно лошата компания започва да ми се отразява. Крайно време беше.

— Ти първа, Гуени — кимна ми Гидиън.

Клекнах пред хронографа. Някак си беше странно да изчезна пред любопитните погледи на Лесли и Рафаел, но вече усещах известна рутина. (Вероятно съвсем скоро щях да отскачам и за хлебчета в миналото столетие.)

Гидиън се приземи до мен и освети с фенера си пространството пред нас. Тук, в 1912 година, нямаше стена и лъчът светлина се загуби в дълъг, нисък тунел.

— Готова ли си? — попита той, усмихвайки се.

— Да, ако и ти си готов — отвърнах на усмивката му.

Но дали действително бях готова — съмнявах се.