Смарагдовозелено

— Ние... — започнах аз, но Гидиън ми хвърли бърз поглед и незабележимо поклати глава.

— След малко ще им обясним — каза той.

— Не — отвърнах.

Спътникът ми повдигна вежди и попита:

— Не ли?

Поех си дълбоко въздух. Внезапно осъзнах, че не можех да чакам и секунда повече. Щях да кажа истината на Люси и Пол, тук и сега.

Изведнъж вече не бях притеснена, чувствах се единствено безкрайно изтощена. Сякаш наведнъж съм пробягала петдесет километра и не съм спала от около сто години. Какво ли не бих дала преди малко Гидиън да бе позволил на лейди Тилни да поръча ментов чай със захар и лимон. Но сега трябваше да мина и без чая.

Погледнах твърдо Люси и Пол.

— Преди да се върнем в настоящето, трябва да ви кажа нещо — подех тихо. — За това все ще ни остане време.

Когато братът на Синтия — преоблечен като градински гном — ни отвори вратата, сякаш бе отворил портите към ада. Музиката дънеше до дупка и не беше от онази, на която родителите им обичаха да танцуват, а нещо средно между хаус и дъбстеп. Едно момиче с коронка на главата припряно се провря покрай гнома и повърна в лехата с хортензии до входната врата. Лицето й бе доста зелено, но това можеше и да е грим.

— Тъчдаун! — извика тя, след като отново се изправи. — Бях се притеснила, че няма да успея да стигна до тук.

— О, истинско парти — рече тихо Гидиън. — Колко хубаво.

Зяпах смаяно. Нещо тук изобщо не беше наред. Пред нас се издигаше солидната градска къща на семейство Дейл насред изискания Челси. Място, на което обикновено само се шептеше. Но защо хората танцуваха дори и в преддверието? И защо изобщо бяха толкова много? И откъде идваше този смях? Обикновено никой не се смееше на партитата на Синтия, най-много скришом зад ръка пред устата. Ако думата „скука“ вече не съществуваше, със сигурност щеше да бъде измислена на някое от партитата на тази наша съученичка.

— Зелени сте, така че влизайте смело! — изграчи гномът, който ни посрещна, и ми тикна една чаша в ръката. — Ето! Зелено чудовищно боле. Много здравословно. От натурален сок, пресни плодове, зелена боя за храна — но био! — и една мъничка капка бяло вино. Също био, разбира се.

— Да не би родителите ви да са отпътували за през почивните дни? — запитах и се опитах някак си да вкарам през вратата огромните количества плат на роклята ми в стил Сиси.

— Какво?

Повторих въпроса си с десет децибела по-силно.

— Неее, мотаят се тук някъде. — Произношението на градинския гном бе малко неясно. — Скараха се, защото преди малко татко задължително държеше да жонглира с кюфтетата от соя и накара всички да се включат. Онзи, който успееше да уцели шапката на мама, щеше да получи награда. Хей, Мюриъл, какво търсиш във вградения гардероб? Тоалетната е ей там отсреща.

— Добре. Със сигурност тук нещо не е както трябва — казах на Гидиън. Трябваше да крещя, за да ме разбере. — Обикновено хората стоят сковано на групички като броколи и чакат да настъпи полунощ. И се опитват да избягат от родителите на Синтия, които ги принуждават да играят разни игри, доставящи удоволствие единствено на тях самите.

Гидиън взе чашата от ръката ми и отпи една глътка.

— Бих казал, че това е обяснението — заяви ухилено. — Една мъничка капка бяло вино? Според мен половината от това в чашата е водка. Най-малко.

Хм, даа, това обясняваше някои неща. Погледнах към дансинга в дневната отсреща, където майката на Синтия, преоблечена като Статуята на свободата, танцуваше доста диво.

— Дай да потърсим Лесли и Рафаел и бързо да се омитаме от тук — казах.

Една чушка се блъсна в Гидиън.

— ‘звинявай — измърмори Сара, която бе зашита в чушката, и ококори очи, след което мушна с показалец сакото на Гидиън. — О, боже, ти истински ли си?

— Сара, виждала ли си някъде тук Лесли? — попитах раздразнено. — Или си прекалено пияна, за да си спомниш?

— Аз съм мъртво трезва! — извика Сара и така залитна, че щеше да падне, ако Гидиън не я бе хванал. — Ще ти го докажа. Шише с уши на шосе се суши. Шише с уши на шосе се суши. Я се опитай да го повториш! Ако си пиян, не можеш да го кажеш, нали така? — Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед на Гидиън, който имаше такъв вид, сякаш прекрасно се забавлява. — Ако си вампир, с удоволствие ти позволявам да ме ухапеш.

За миг се изкуших да изтръгна чашата от ръката му и да излея чудовищното боле на екс в гърлото си. Този вдигащ врява, кипящ, зелен ад тук бе истинска отрова за разклатените ми нерви.