Смарагдовозелено

Изсекнах се веднъж и нямаше начин да не се засмея, когато чух как Люси шумно се издуха в кърпичката. Е, дано не бях наследила и този ми навик от нея.

Пол пристъпи към прозореца и погледна към улицата навън. Когато се обърна, изражението му отново бе безизразно.

— Добре. Да продължим нататък. — Почеса се по ухото. — И така, Лукас не може повече да ни помага. Но и без него, благодарение на документите би трябвало да е възможно пазителите най-сетне да бъдат убедени в егоистичните намерения на графа. — Той погледна въпросително Гидиън. — И тогава кръгът никога няма да бъде затворен.

— Докато бъде проверена автентичността на документите, ще мине прекалено много време — отвърна Гидиън. — Сега Фолк е Великият пазител на ложата и вероятно той дори би ни повярвал. Но не мога да съм сигурен. До момента не посмях да покажа документите на никого от ложата.

Кимнах. Той вече ми бе разказал на дивана в 1953 година за подозрението си, че в редиците на пазителите има предател.

— Знаете ли — взех думата аз, — съществува голяма вероятност сред пазителите в нашето време да има един или повече, които знаят за истинското действие на Философския камък и подпомагат плановете на графа да стане безсмъртен. — Опитах да се концентрирам върху фактите и за мое изумление, наистина успях, въпреки водовъртежа от чувства. Или може би именно затова. — Ами ако дядо е открил този предател? Това би обяснило защо е бил убит.

— Той е бил убит? — повтори Люси смаяно.

— Не е доказано — отвърна Гидиън, — но така изглежда.

Бях му разказала за виденията на пралеля Мади и за влизането с взлом у дома в деня на погребението.

— Това ще рече, че затварянето на кръга на кръвта се подпомага от две страни — рече лейди Тилни замислено. — В миналото граф Сен Жермен дърпа конците, а в бъдещето има един или дори повече съюзници, които подпомагат плановете му.

Пол удари с юмрук по облегалката на стола пред него.

— По дяволите! — изръмжа между здраво стиснатите си зъби.

Люси вдигна глава.

— Но вие можете да разкажете на пазителите, че не сте ни намерили! Ако нашата кръв не бъде прочетена в хронографа, кръгът няма да се затвори.

— Не е толкова просто — каза Гидиън. — Пазителите са...

— Знам, ангажирали са частни детективи да ни следят — прекъсна го лейди Тилни. — Господата Де Вилърс и онези придаващи си важност от „Пинкертон-Смайт“... За щастие, се мислят за много умни, а мен, защото съм жена — за много глупава. Това, че за да подпомогнат скромните си доходи, частните детективи с удоволствие укриват информация, изобщо не им хрумва. — Тя триумфално се усмихна. — Престоят на Люси и Пол тук е само за кратко, съвсем скоро ще заличат всичките си следи. Ще започнат нов живот под друго име и...

— ...ще се нанесат в едно жилище на Бландфорд Стрийт — допълни Гидиън и триумфалната усмивка върху лицето на лейди Тилни угасна. — Всичко това ни е известно. А на „Пинкертон-Смайт“ им е наредено да задържат Люси и Пол в Темпъл, докато им вземам кръв. Или по-точно казано, писмото със съответните инструкции ще им бъде връчено утре предобед.

— Утре? — попита Пол, който гледаше точно толкова стъписано, колкото аз се чувствах. — Но тогава, значи, още не е късно!

— Напротив. Защото, погледнато от наша гледна точка, вече отдавна се е случило. Още преди няколко дни връчих писмото на дежурния пазител на церберския пост. Тогава все още нямах никаква представа.

— Тогава просто ще се скрием — каза Люси.

— Утре предобед? — Лейди Тилни направи ядосана физиономия. — Ще видя какво мога да направя.

— И аз ще видя — рече Гидиън и погледна отсреща към стоящия часовник. — Но не знам дали това ще е достатъчно. Защото дори и да предотвратим пазителите да заловят Люси и Пол, съм убеден, че графът ще намери начини и средства да постигне целта си.

— При всички положения моята кръв няма да я получи — обяви лейди Тилни.

Гидиън въздъхна.

— Вашата кръв отдавна вече я имаме, лейди Тилни. Посетих ви през 1916 година, когато по време на Първата световна война е трябвало да елапсирате в подземието заедно с близнаците Де Вилърс. И без каквито и да било възражения вие ми позволихте да ви взема кръв. Аз самият бях напълно изненадан. Силно се надявам, че ще ни се удаде още веднъж възможността да си поговорим за тази случка.

— Само при мен ли е така, или и вие имате чувството, че някой кара високоскоростен влак в мозъка ви? — попита Пол.

Засмях се.

— И аз се чувствам така — уверих го. — Просто информацията е прекалено много, за да се осмисли наведнъж. Всяка мисъл води след себе си още десетки.

— И това съвсем не е всичко — рече Гидиън. — Има още твърде много за обсъждане. За съжаление, след малко ще се приземим в нашето време. Но отново ще се върнем след половин час. Тоест за нас двамата с Гуендолин ще е утре сутринта, ако всичко е наред.

— Нищо не разбирам — измърмори Пол, но Люси изглеждаше така, сякаш нещо й просветна.

— Ако не сте изпратени тук на официална мисия от пазителите, как изобщо сте успели да дойдете? — попита бавно и пребледня. — Или по-скоро... с какво?