Следите остават

Пешо си спомни за сменения ключ едва на другия ден към обед. Той бръкна в джоба си, за да извади оттам някакво стъклено топче, напипа ключа и веднага спомените нахлуха в главата му. Ой, горкият човек! Та нали той каза, че това му е единственият ключ? Трябваше досега да го намери, да поправи грешката! Може би всичка в къщата са излезли и като се върнат — няма да могат да отворят вратаа!

Но как да намери човека с белите дрехи, когато не знае името му? Изведнъж той си припомни с необикновена яснота — пълничък, закръглен, с широко, леко подпухнало лице, такова, каквото имат кьосетата, и като че ли покрито с мрежа от многобройни гънчици. Пешо се намръщи — нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то — може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.

Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели — синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.

Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където «поддържа налягането», но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.

Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред—назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае — да се върне ли, или да отиде при тях.

— Днеска къде ще ходите? — попита внезапно Юлия.

— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.

Юлия помълча.

— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…

— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.

— Горе на тавана на кооперацията…

— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?

— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.

— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.

— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…

— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!

— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив той попита Юлия.

— Къде да те вземем?

— Как къде? Ами че на тавана!

— Не може! — отсече сърдито Коста.

— Защо да не може?

— Ей тъй — не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…

— Ама аз ще си облека старата рокля! — с последна надежда настоя Юлия.

— Не може! — отново строго отсече Коста. — И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!

Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно — не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери — някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?

— Моля ти се, Коста! — каза Юлия почти разплакана. — Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!

Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.

— Каква работа? — попита той сериозно.

Но Юлия още не бе намислила каква именно.

— Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!

Коста примигна — толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…

— Ох, не може! — въздъхна Коста явно разколебан.

— И ще ти дам още — забърза Юлия, — ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!