Следите остават

— Ехееей! — подвикна Пешо.

Етажите мълчеха. Пешо вдигна рамене, подвикна още веднъж, но отново не получи отговор.

— Интересна работа! — обърна се той към момчетата. — Изпускат си ключовете, пък не се обаждат…

— Може да не е от тая кооперация — предположи Веселин.

— Ами от коя?

— Някоя от съседните…

— Глупости приказваш! — поклати глава Пешо. — Ако е от съседните кооперации, щеше да падне в съседните дворчета, а не в нашето…

Може да го е хвърлил.

— Кой е луд да си хвърля ключовете през прозорците!

Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на съседните кооперация с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха голяма буква П, но все пак страничните сгради бяха доста далече, за да може да падне от тях ключето.

Ами тогава защо никой не се обажда? — попита Веселин.

На това, разбира се, никой не можеше да отговоря и момчетата, увлечени в своите разговори, скоро забравиха дребната случка. Дявол знае, може да е непотребен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни съвсем, небето над тях загубя светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все сила плачете бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си ходят, и прел тях изникна широка мъжка фигура, облечена в бели летни дрехи.

— Аха! — каза ласкаво и добродушно мъжът. — Играете ли си?

Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.

— Играем си! — отвърна предпазливо Пешо.

— А отдавна ли играете? — внимателно попита мъжът.

Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:

— Е не много отдавна, отскоро…

— Тъй, тъй, хубаво! — добродушно кимна мъжът. Горе—долу все един час трябва да има, нали така?

— Има! — вече съвсем неохотно отвърна Пешо.

— Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ? Момчетата се спогледаха — такава значи била работата!

— Намерихме, намерихме! — почти в един глас отвърна компанията. — Падна от етажите!

Пешо ясно забележи как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.

— Чудесно! — възкликна той вече съвсем непринудено. — У кого е?

— У мен — отвърна Пешо и бръкна в джоба си. Разбира се, съвсем не е лесно да се намери каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо мълчаливо и съсредоточено тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заговори:

— Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…

— В тая кооперация ли живеете? — попита Пешо. — В тая — отвърна бързо мъжът. — А ти, момченце, да не си загубил ключа?

— Как ще го загубя, никъде не съм ходил! — кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи той веднага зърна и секретния ключ.

— Ето го! — каза той с облекчение. — Помня аз, в тоя джоб го сложих!

На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.

— Интересен човек! — измърмори след него Веселин. — Дори не поблагодари!

— Такива са възрастните! — забеляза с огорчение Бебо. — Докато им трябваш, добри са, пък после…

— Такива са! — поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.

Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.

У ДОМА

Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:

— Пешка—а. — Пошка! Пешка… Пошка!

Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:

Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!

Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.

— Кой вика? — попита грозно Пешо.

Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.

— Питам ви кой вика, сополанки такива!

Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.

— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.