Следите остават

— Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш и две думи — току заплаче. Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.

— Сещам се аз какви ще са тия думи…

— Ама нищо лошо не съм и казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…

— Какъв самолет?

— Кофата за боклук — отвърна с досада момчето. Качван се казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не нека! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.

Тоя път баща му наистина се засмя.

— Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! — каза той усмихнат. — Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе ся, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…

— Брей! — възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече — толкова тежка беше обидата.

— Тъй е, тъй е! — поклатя глава бащата. — Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си папа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не и постла палтото си, кавалер такъв!

— Аз не съм кавалер! — отвърна сопнато Пешо.

— Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!

Пешо зяпна в баща си — така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!

— Няма какво да се пулиш! — усмихна се баща му. — Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й—… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това, ще ти кажа браво — мъж си, а не хаплю!

— Не съм хаплю! — отвърна мрачно момчето.

— А може пък и да си хаплю! — отвърна сърди го — Баща му. — Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хаплю. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди…Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?

— Знам…

— А знаеш ли, че Юлия е пионерка? Пешо замълча.

— Знаеш ли? — сопна се баща му.

— Знам…

— Толкова по-зле за тебе…

Баща му помълча малко, после отново заговори със сериозен глас.

— Утре ще отидеш при нея и ще и се извиниш! Ясно ля ти е?

Пешо почервеня като рак. — Всичко — само не това! Как може дотам да се унижи, че да иска извинение от някакво си момиче! По-хубаво е да му отрежат едната ръка, отколкото тъй да го унижат.

— Не искам! — каза той глухо.

Баща му отново помълча, дълбоко замислен.

— Добре, иди си в стаята! — каза той студено. — Аз не те насилвам, това не ми е работа… Но не искам да ме занимаваш със себе си, докато си на това мнение…

Пешо мълчаливо излезе. Макар да бе здраво изморен, тая вечер той заспа едва след полунощ. Чувствуваше се огорчен и обиден, тежаха му думите на баща му. Да го нарекат „хаплю!“ Може ли такова нещо? Не, ще види той дали е хаплю, когато… когато замине за Корея! Но кой ще го пусне да отиде чак в Корея? Или пък да отиде на границата, да залови там диверсант! Да, това е най-хубаво! Тогава вестниците ще пишат „детето—герой“ или пък „малкият смел българин, горещ патриот“ и Ох, само как Ще дойде тогава при него баща му, как виновно ще го погледне, как виновно ще измърмори: «Не, не, Пешо, ти не си хаплю, ти си истински герой колко се гордея, че си мой син!» А тогава той — Пешо — ще стои пред него бледен и горд и нищо няма да му отговори.

Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, кои-то Свирят край ушите му! Всички го гледат и се чудят: «Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!» Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.

Малко преди да заспи, Пешо сърдито си припомни за Юлия. Тя е виновна за всичко, тя! И ако случайно го убият в сражението, пак тя ще бъде виновна. Внезапно той си припомни русата главица с падналата до раменете къдрава коса. «Косъм да не даваш да падне от главата и!» Той се усмихна, някак съвсем неочаквана нежност сякаш заля сърцето му.

ЧОВЕКЪТ С БЕЛИТЕ ДРЕХИ