Следите остават

Списъкът се намираше до входната врата на кооперацията, върху голямата дъсчена кутия, в която бяха заключени електромерите на всички апартаменти. Не беше много трудно да открият името на Асен Тороманов и да прочетат всичко, което бе написано за него. Той живееше на четвъртия етаж, вход номер три. Беше петдесет и три годишен, женен, по професия търговец. Освен неговото име бе вписано и името на Възкресия Тороманова, четиридесет и пет годишна, женена, съпруга на Асен Тороманов, домакиня. За апартамент номер три не беше споменато никакво друго име — нито на дете, нито на възрастен.

Трите момчета мълчаливо излязоха от кооперацията и се върнаха в портиерската стаичка на Коста. Макар да мълчаха, и тримата усилено размисляха, но мислите им до никъде не можеха да ги доведат.

— Казах ли ви аз на вас! — промърмори най-сетне Веселин. — Виждате ли?

Другите двама го погледнаха сърдито. Какво им бе казал? Нищо не им бе казал.

— Тук има нещо! — тържествено заяви Веселин.

— Какво нещо? — мрачно попита Пешо.

— Не знаем какво е, но работата на тоя човек не е чиста. Той непрекъснато ни лъже. Най-напред ни излъга за кооперацията, после и за момиченцето. Ясно е, че няма никакво момиченце! За какво лъже тоя човек?… Тук има нещо!…

Тримата отново замълчаха, потокът от странни и объркани мисли просто ги замайваше.

— Тука и една друга чудна работа има — обади се Пешо. — Кой е хвърлил тогава ключа? Щом няма момиченце — или човекът, или жена му. Мене не ми е ясно защо един човек ще си хвърля ключа през прозореца, пък после ще ходи да го търси. Ако ключът му трябва — той няма да го хвърля, а ако не му трябва — няма да го търси. Не е малко дете, че да не знае какво прави!

Това последно заключение беше така ясно и просто, че тримата ококорено се спогледаха.

— Тук има нещо! — отново тържествено заяви Веселин и очите му сякаш светнаха.

Действително тоя път и тримата се увериха, че тук има нещо, но какво? Може би нещо интересно и важно, но може би и нещо съвсем случайно! Как да разберат, как да проникнат в тая доста чудна история?

— Кой знае! — усъмни се Коста. — Може да е нещо съвсем глупаво!

— Не, не, не! — енергично се възпротиви Веселин. — Според мене тук има нещо лошо! Защо ни излъга тоя в коя къща живее? Мислиш — за удоволствие? Сигурно не е искал да знаем къде живее! Значи бил е гузен, не му е била съвсем чиста работата!

— А интересно е защо преди малко човекът не си потърси отново ключа — попита Коста. — Право да ви кажа, цялата работа ми се вижда страшно заплетена!

— Заплетена ами! — с удоволствие възкликна Веселин. — Нали ви казвам!

— Сега ще видим, като се върне, как ще си отвори! — малко ехидно забележи Коста.

— Може жена му да отвори отвътре! — каза Пешо.

— Жена му ли? — тържествуващ възкликна Веселин — Ами нали жена му е в магазина. Нали тя продава там… брошки!

— Вярно! — съгласи се Коста. — Сега на обед ще разберем всичко!

Но до обед имаше още два часа. Тия два часа момчетата прекараха в малката квартална градинка, която се намираше точно срещу жилищните сгради. Времето изтече мъчително бавно. Разговорът им не вървеше, мислите им постоянно се връщаха към чудната история с ключа. От време на време Коста отиваше до своята портиерска стаичка, но не го свърташе там, отново се връщаше при приятелите си. Когато мина един часът, момчетата почнаха да се безпокоят. Време беше за обед, навярно ги чакаха вече по домовете им, навярно майките им отваряха прозорците, за да ги търсят по улиците. Трите момчета се притулиха още по-тясно зад люляковите храсти, но нито за миг не изпускаха из погледа си улицата.

— Знаете ли какво? — предложи Коста. — Вие вървете да обядвате, пък аз ще пазя!

Пешо и Веселин енергично отказаха. Макар времето да течеше бавно, на тях им беше интересно тук, чувствуваха се едва ли не като ловци в засада. Особено възбуден и развълнуван беше Веселин — непрекъснато някакви фантастични мисли минаваха през главата му, мяркаха му се престъпници, бандити, диверсанти. Все пак да сподели всичките си мисли той не смееше — усещаше, че другите все още се съмняват.

Най-после човекът с белите дрехи се зададе от края на улицата. Тоя път той не беше сам — редом с него вървеше слаба жена с червени боядисани коси, доста добре облечена. Макар да не беше вече млада, устните и бяха ярко начервени, също такива червени бяха обувките и лачената и чантичка. Както преди няколко часа човекът с белите дрехи носеше в ръцете си голямата пазарска чанта, тоя път доста пълна, защото краищата на няколко бели хляба се подаваха навън. Момчетата замръзнаха на местата си. — Знаете ли какво? — продума тихо Коста. — Аз ще тръгна след тях! Ще видя къде ще влязат, как ще отключат! Вие чакайте тук!