Следите остават

Без да кажат дума повече, трите момиченца започнаха мълчаливо да мачкат с ръце. Лицата и на трите бяха необикновено сериозни, сякаш вършеха някаква много трудна и важна работа.

— Зорето дълбоко се замисли.

— Месили сте хляб! — възкликна тя със светнало лице.

— Не! Не! Не! — тържествуващо се развикаха другите — Не позна!

Зорето отново потъна в дълбок размисъл, топчестото и личице съвсем поруменя. Какво може да бъде пък това чудо?

— Ааа, сетих се! Душите котката!

— Каквоо? — стресна се Юлия. — Какво каза?

— Душите котката с ръце! — поясни спокойно Зорето.

— Срамота! — възмути се искрено Юлия, после добави строго. — Ама как може, царю честити, добри деца да душат… котки! Да се чуди човек, как ти е дошло на ума!

— Ти душила ли си котка? — полюбопитствува Верка.

— Душила съм — призна си малко засрамено Зорето.

— А котката?

— Котката ме драскаше…

— Малко ти е било! — разсърди се Юлия. — Слушан, царю честити, ние не сме такива, никакви котки не душим Нещо друго правим!

— Покажете пак! — помоли с въздишка Зорето. Децата повториха играта.

— Ааа, разбрах! — досети се най-после Зорето, — Перете дрехи!

Децата високо се разсмяха, почнаха да скачат на място.

— Сега позна! — сериозно отвърна Юлия. — Добре кой друг ще бъде цар?

— Аз! — изтъпи се напред Павлина.

— Нека бъде най-напред Верка, пък после ти!

— Не, най-напред ще бъда аз, пък после Верка!

— Видиш ли колко ся непослушна! — каза с укор Юлия.

— Брееей!

— Непослушна си, я! Защо преди два дена хърли на един човек ключа! Аз знам, на мене всичко ми казаха!

Павлина огледа сърдито децата.

— Нищо не съм хвърляла! — каза тя обидено. — Защо си измисляш!

— Павлино, няма да ме лъжеш! Нали ви дойде един човек на гости, пък ти взе, че му хвърли ключа!

— Не съм!

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш истината, ще ти дам един… бонбон!

— Не съм хвърляла ключа, ма! — вече ядосано възрази Павлина.

— Добре! Ще ти дам… една кукла!

— Парцалена кукла ли?

— Не парцалена. Истинска…

Павлина набръчи малкото си чипо носле.

— Хвърлих ключа на човека! — каза тя с въздишка.

— На кой човек?

— На тоя дето… му хвърлих ключа.

— А той с какви дрехи беше облечен?

— С дрехи…

— С дрехи но какви?

— С истински дрехи! — отвърна с досада Павлина. — А куклата има ли очи?

— Има да. Да не беше облечен с бели дрехи?

— С бели дрехи — кимна отчаяно Павлина.

— Един такъв дебел?

— Ами, дебел, дебел!

— А ти къде му хвърли ключа?

— В боклука му хвърлих ключа!

— Как така в боклука! — отчаяно въздъхна Юлия.

— В кофата за боклук…

— Видиш ли, че пак лъжеш! Ти си му изхвърлила ключа през прозореца. Нали така…

— Така — вече унило потвърди Павлина. — А ти кога ще ми дадеш куклата?

— Лъже! — обади се троснато Верка. — Като циганка лъже заради тая кукла!

— Брееей!

— Ако искаш да знаеш, всичките — Ваши прозорци гледат все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?

Павлина безпомощно замига.

— Та аз му хвърлих ключа на улицата…

Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина, — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!

— Не съм, ма како Юли — отвърна искрено момиченцето. — Не съм му хвърлила ключа!

— И не си го виждала?

— Не съм…

Юлия дълбоко въздъхна.

— Слушай, Зоре, да не би ти да си хвърлила тоя ключ?

Зорето дори се опули от учудване, — Кой, аааз да хвърля ключа? — изви тя драматично тънкото си гласче.

— Ти ами! Чунки не си малко луда! Кажи си, кажи си правичката.

Зорето дълбоко се замисли.

— А ти друга кукла имаш ли? — попита тя и тъмните маслинки на очите и сякаш блеснаха.

Юлия имаше и друга кукла, но и се видя вече прекалено да пожертвува и нея.

— Аз ще те закълна, пък ти само посмей да не кажеш истината! — закани се тя със сериозно изражение.

— Как ще ме закълнеш?

— Ей сега ще видиш!

Юлия плюна в шепата си и погледна под вежди момиченцето.

— Ако Зорето ме излъже, очите и да се пръснат като тая плюнка на четири!

Тя удари отгоре с ръба на дланта, плюнката се разлетя на всички страни.

Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено гледаха към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината хвърляла ли си един ключ през прозореца, или не си хвърляла!

— Не съм! — едва избърбори Зорето.

— Ами идвал ли е у вас един дебел човек с бели дрехи?

— Не е идвал!

Верка, която досега мълчеше, внезапно се обади:

— Ама, како Юли, у нас идва такъв човек!

— Сериозно? — трепна Юлия. — Преди колко дена?

— Предии… пет-шест дена!

Юлия втренчено погледна момиченцето.

— Не беше ли преди два дена?

— Не, не, преди пет-шест дена! Дойде при татко, поседя много малко и си отиде!

— А ти хвърли ли му ключа?

— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!