Следите остават

— Ами ако загуби равновесие на обратната страна? Негова си работа! — отвърна сърдито момчето. — Който не е хладнокръвен, не ни и трябва!

— А ти ще минеш ли? — попита уплашено Юлия.

— Аз ще мина, но ти как ще минеш!

Решиха, разбира се, да освободят Юлия от опасното премеждие, но за другите Пешо не отстъпи. Най-после Веселин и Коста се съгласиха, макар работата да им се струваше не съвсем редна.

— Трябва хората да се проверят! — заключи решително Пешо. — На нас баби не ни трябват! Който е храбър, ще мине, без да падне, а който е страхлив, той няма и да се опита!

— Ще видим! — измънка Коста, все още обзет от лоши съмнения.

Не беше много трудно да съберат новите си другари. Още същата вечер в полумрака на градината се състоя тържественото заклеване. Имаше пълнолуние, алеите и лехите с цветя блестяха от лунната светлина, но под сянката на дърветата лицата на момчетата изглеждаха необикновено тържествени сериозни. Всички бяха вече разбрали, че тоя път не става дума за момчешки игри и летни забавления, а за нещо много сериозно. Какво е то, те още не знаеха и щяха да го узнаят едва на другия ден след полагане на изпита за храброст. Само в началото Пешо с подходящ тон на възрастен заяви, че става въпрос за «важна услуга, която трябва да се направи на държавата в борбата и против заклетите врагове на народа».

Тая нощ мнозина от момчетата едва заспаха от нетърпение и любопитство и не беше никак чудно, че на сутринта всички се явиха на сборния пункт в градинката много преди уреченото време. Коста и Юлия отново бяха оставени на пост, а другите започнаха изпитанията. Прескачането на телената ограда мина благополучно. Оградата беше доста висока, бодливият тел плашеше момчетата с острите си, зъбци и неколцина здравата се изпотиха, преди да скочат. Все пак всички скочиха още от първия опит, макар след това колената им дълго да потреперваха от преживяното вълнение.

След като скачането приключи, всички вкупом се упътиха към моста на реката. Гредата на парапета беше доста тесничка и момчетата почнаха да се почесват. За тяхно щастие каменното дъно на канала беше затлачено от наноси и обрасло в трева, така че при падане ударът значително би се смекчил. Все пак и височината не беше малка. Момчетата гледаха към дъното на канала, споглеждаха се помежду си и по лицата им започна да се забелязва нерешителност.

— Никак не е страшно! — обади се за кураж Пешо, но тоя път и неговият глас не звучеше много сигурно.

— То не е страшно, ама ако някой бухне в реката, може и да се удави! — каза Веселин нерешително.

— Как тъй ще се удави! — стрелна го с недоволен поглед Пешо. — Водата е съвсем плитка… Напротив — по-хубаво е да паднеш във водата, отколкото на камъка! Тъкмо ще паднеш на меко…

За да даде пример, пръв мина Пешо. Той мина бързо и леко, почти без да поглежда към краката си и без нито веднъж да се заклати, като пазеше с разперени ръце равновесие. Когато скочи на другия край, момчетата се поусмихнаха, лицата им се разведриха.

— Аз ще сляза долу! — каза Пешо. — Ако падне някой във водата, веднага ще го извадя!

Това беше добре измислено и след малко се оказа много полезно. Втори мина по парапета Веселин. Той не успя да мине наведнъж като Пешо — още след първите няколко крачки се заклати, загуби равновесие, но успя да скочи на моста. Помогнаха му отново да се качи на парапета и тоя път Веселин премина добре цялото разстояние.

Трети премина по парапета Наско, доста високо и добре развито за годините си момче, син на шофьор и пръв механик на компанията. Той мина не по-зле от Пешо и леко скочи на земята. Кръглото му, бакърено—червено лице светеше от удоволствие.

— Страшно приятно! — каза той високо. — Ще мина още веднъж!

Премина и Бебо. Като се качи на парапета, бялото му момичешко лице още повече избеля, русата му къдрава коса сякаш настръхна.

— Спокойно, Бебо! — обади се разтревожен Веселин. — Не е страшно!

Бебо се намръщи, обиден от забележката, и смело тръгна по гредата. Точно в средата на разстоянието, когато бе над водата, той внезапно загуби равновесие, смешно разклати ръце. Момчетата занемяха, някой успя да извика:

— Скачай!

В следния миг Бебо успя да възстанови равновесието и отново продължи, макар и бавно, с разтреперани крака. Когато най-после пристигна на края и скочи на земята. Веселин забеляза, че лицето му е цялото изпотено от напрежение.

— Браво! — каза му тихо Веселин. — Тъй си и мислех, че няма да се изложиш.

Пред гредата застана Чарли — дребно пъргаво момче, смешникът на компанията. Живото му умно лице не издаваше никаква тревога, очите му изглеждаха както винаги весели. Цялата компания го обичаше и затова всички от сърце желаеха да мине колкото се може по-успешно, Чарли се качи на парапета и направи елегантен реверанс, после лицето му изведнъж стана сърдито.

— Що за безобразие! — каза той гневно. — Не виждам тук нито един кинооператор!