Следите остават

— И аз така мисля! — обади се сърдито Коста. — Дяволска маймуна, как ни изненада!

Ние сме си виновни! — каза мрачно Пешо. — Още в началото се изложихме! Може ли тъй — да не вземем никакви мерки! Сега всичко пропада!

— Не е пропаднало! — намеси се Веселин. — Здравата ще я заплашим! Ще и кажем — само една дума да издадеш и ти отрязваме езичето като нищо!

— Вятър работа! — въздъхна Пешо. — Днеска ще я заплашим, пък тя утре ще забрави и ще ни издаде!

— Дяволско нещастие! — мрачно измърмори Коста.

— Добре, тогава да я накараме да ни даде честна пионерска дума!

Това предложение на Веселин ги накара да се замислят. Виж, тази работа е вече по-друга, никой истински пионер не може да пристъпи честната си пионерска дума! Тримата приятели влязоха в стаичката вече значително успокоени. Юлия беше съвсем близо до вратата и по смутеното и лице те разбраха, че отново се е опитвала да подслушва.

— Ей че си лошо момиче! — не се стърпя Коста. Току си завираш гагата, дето не ти е работа!

— Чу ли какво си приказвахме? — запита Пешо. Юлия врътна обидено рамене.

— Бре! Пък аз не подслушвах!

— Знам, знам — ти не си от тия, дето подслушват! — усмихна се Веселин. — Та как може, ти нали си уж пионерка…

Юлия се намуси, седна на един от столовете.

— А като подслушваше на прозорчето, Какво чу? — запита Пешо.

— Чух…

— Знам, че си чула, но какво?

Юлия не отговори. В миг тя обърна към тримата приятели широко отворените си блеснали очи и със затаен тайнствен глас прошепна:

— И аз искам да вляза във вашата банда!

— Каква банда! — трепна Пешо. — Та ние да не сме нещо бандити?

— Знам, знам аз, всичко разбрах! Искам и аз заедно с вас да търся ключа!

— Кой ключ?

— Ами че ключа, Дето отваря стаята! — Каква стая?

— Ами стаята на Тороманов!

— Разбрала си ти, нищо не си разбрала! — каза с досада Коста. — Отде ти идват на ума такива глупости!

— Само ако посмееш да ни издадеш, ще те направим на пестил! — закани се Веселин.

— Да, ама ще ме пуснете ли в бандата?

— Нали ти казахме — каква банда, ние не сме бандити! — отвърна Веселин. — Ние сме пионери и действуваме на пионерски начала!

— И аз съм пионерка!

— Пионерка си ти, ама дрънкаш, какво знаеш и какво не знаеш! — намеси се Пешо. — То не е за деца работа, пък на всичко отгоре и за момичета.

— Щом е така, аз ще кажа на милицията! — заяви решително Юлия.

Тримата приятели изтръпнаха. В тоя миг им идваше да я хванат и така да я натупат, че да и посинеят бузите.

— Какво ще кажеш на милицията? — все пак сдържано запита Пешо.

— Ще и кажа, че не искате да и кажете!

По упоритото изражение на момиченцето, по решително свитите устни те почувствуваха, че тя ще изпълни заплахата си. Положението започна да става съвсем безизходно, те се спогледаха мълчаливо и безпомощно, после Пешо намръщено каза:

— Ти постой тука, ние сега ще се върнем! Съвещанието пред вратата на портиерската стая продължи близо четвърт час. Когато отново се върнаха, съдбата на Юлия бе вече решена, макар и след хиляди колебания и резерви.

— Добре! — каза сухо Пешо. — Приемаме те при нас! Само че трябва предварително да се закълнеш и да ни дадеш честна пионерска дума!

— Ще се закълна! — светнала от радост, възкликна Юлия. — Да ми се пръснат очите, ако…

— Не, не така! — намръщиха се момчетата. — Трябва официално!

След няколко минути Юлия бе вече официално член на тяхната група.

ЮЛИЯ ПОЛУЧАВА ЗАДАЧА

Както момчетата очакваха, старият ключар изработи резервния ключ само за половин час. Той им го подаде, без дори да ги погледне, прибра мълчаливо парите и небрежно ги хвърли в дървеното чекмедже на масата.

Като излязоха навън, тримата приятели веднага сравниха двата ключа. Те бяха, разбира се, съвсем еднакви, само че вторият не бе направен от желязо, а от бронз. Да, няма съмнение, отлично го бяха измислили! Отсега нататък тайнствената квартира, която се отваряше с ключа на Тороманов, щеше да принадлежи и на тях, стига, разбира се, да открият къде се намира тя.

Още същата вечер Пешо отнесе ключа на човека с белите дрехи. Той отиде сам — Коста и Веселин останаха да го чакат на улицата. За втори път през този ден той се изправи пред кафявата врата с широка медна плочка. Когато посегна към звънеца и натисна копчето, Пешо усети как сърцето му започна усилено да бие. Не, това не беше никак хубаво, трябва на всяка цена да изглежда пред човека с белите дрехи колкото се може по-спокоен, сякаш нищо особено не се е случило.

В антрето се чу ясен и отсечен звън, после настана тишина. Пешо зачака, внимателно заслуша дали отвътре ще се чуят някакви стъпки. Измина минута, две, но вътре бе все така тихо — никъде не щракна врата, не се чу да ходи никакъв човек. Тъкмо Пешо реши да звъни втори път и той инстинктивно усети, че през малката кръгла шпионка внимателно го дебне око на невидим човек. Още няколко секунди, после вратата безшумно се отвори, на прага застана високата и слаба госпожа Тороманова, облечена тоя път в дълъг до земята червен кадифен пеньоар. Лицето и изглеждаше неприветливо, също така неприветливо прозвуча малко сипкавият й глас.

— Какво има, момченце?