Следите остават

Още при второто подсвирване на прозореца се появи къдравата главичка на момиченцето. Щом видя тримата приятели, лицето и светна от удоволиствие, тя радостно се надвеси над перваза.

— Слушай, Юли, слез долу! — пошепна заговорнически Веселин.

— Сега ли? — Сега…

— Ама татко е тука — каза почти уплашено Юлия и безпомощно се взря в момчетата.

— Какво като е тука. — Ти ще слезеш за малко… — Ще ми се кара после!

Коста презрително помръдна сухите си рамене.

— Аз нали ти казах да не се залавяш с момичета! — обади се той недоволно.

Това беше напълно достатъчно, за да разбие всичките колебания у момиченцето. То стрелна ядовито с поглед внезапния неприятел, огледа бързо като мишле стаята и тихо пошушна:

— Ей сега идвам! Почакайте!

Действително след няколко минути тя вече беше при тях, горда и радостна, че се намира в такава важна компания, щастлива, че са я потърсили. Строгият баща беше бързо забравен, очичките и просто блещукаха в мрака.

— Казвайте! — избърбори тя, задавена от любопитство и нетърпение.

— Слушай! — започна строго Пешо, — Възлагаме ти важна задача! Ще я приемеш ли?

— Ще я приема! — възкликна възхитено Юлия. Тогава и тримата почти в един глас започнаха да и обясняват какво трябва да направи.

ЮЛИЯ ПОПАДА НА СЛЕДА

Всяка сутрин към десет часа в кооперацията на Коста идваше стара немкиня с бастунче, която децата наричаха танти Клара. Без да се качва по етажите, тя звънеше отдолу и скоро на тротоара се изсипваха цял куп оживени, весело чуруликащи деца. Срещу малко възнаграждение танти Клара ги водеше всеки ден на разходка в големия градски парк, където ги учеше на различни игри и на немски език. Децата — момченца и момиченца — бяха малки, предимно в до училищна възраст, но тая сутрин с тях като никога излезе и Юлия.

Както бе обещала, тя изпълняваше възложената задача, макар сега тая задача да и се струваше далече не така увлекателна и интересна както предната, вечер.

Скоро децата потеглиха с весели крясъци към парка. Танти Клара добре командуваше своята детска армия. Когато трябваше да пресекат някоя улица, всички спираха, старата немкиня оглеждаше внимателно улицата със своите воденистосини късогледи очи, вдигаше тънкото си бастунче и важно произнасяше:

— Напред!

Децата хукваха, като крещяха и се препъваха едно друго.

На опашката на детската процесия неловко и малко намръщено се движеше Юлия. Ох, дано не я срещнат приятелки от училището! Какво ли ще си помислят — тръгнала Юлия да си играе с децата на жмичка! Голямо момиче, пък да играе с деца! Просто срамота! Само едно нещо и поправяше настроението — групата бяха и трите момиченца, които и трябваха — Павлина, Зорка и Верка. Най-малката бе Павлина — с къса рокличка, под която висеше дънцето на белите и гащички, черноока, пъргава, шумна, а най-голямата Верка — слабичко, замислено момиченце с остри раменца и очила. Средната — Зорето — бе най-нещастна от трите, макар добродушно и усмихнато да приемаше нещастието си. Тя бе много дебела, розовите и бузи просто се пукаха от пълнота, всичките и рокли изглеждаха тесни, децата непрекъснато се въртяха около нея, щипеха я по голите крака, викаха и Шишко и Бочка, но Зорето търпеливо понасяше всичко, от розовите и устенца не слизаше добрата и усмивка.

Скоро децата стигнаха парка. Там бе все още тихо и безлюдно, грамадните стари дървета хвърляха тежки сенки, тук—там по пейките седеше някой студент с книга в ръце или някоя майка, която леко люлееше бебе в детска количка. Щом стигнаха до детската площадка, питомците на танти Клара веднага се пръснаха по своите игри — едни строяха в пясъка тунели и язовири, други пренасяха вода с кофичките, трети се натрупваха край алеята, за да погледат красивата пъстроцветна дъга, която се образуваше от изкуствения дъжд на автоматичната поливачка. Юлия веднага прибра трите момиченца и се отдели настрана. Трябваше най-напред да ги предразположи, трябваше да поиграе с тях. Но на каква игра? Децата сами предложиха — «Добър ден, царю честити!»

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Аз, аз, аз!

Най-много от всичките викаше малката Павлина.

Царят ще бъде Зорето, а пък ти, Павлино, ще и отговаряш. Съгласни ли сте така?

Павлина намусено се съгласи. Децата се сговориха, после отидоха при Зорето, която тържествено мигаше на своя мним трон, и дълбоко се поклониха. Павлина започна играта.

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Какво, какво? — смая се Юлия. — Честит имен ден ли?

— Ами че да! — с тънък фалцет отвърна Павлина.

— Не така, Павлино, казва се «царю честити»! Павлина объркано загледа другарчетата си.

— Не е хубаво «царю честити»!

— Защо пък да не е хубаво?

— Ами цар е лошо!

— Виж, Павлино, играта е такава! Тоя цар може би да е бил пък добър…

— А тати казва, че всичките царе са лоши — упорствуваше Павлина.

— Добре, карай как знаеш!

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Добър ден — отвърна тънко Зорето. — Къде сте били?

— У дома…

— А какво сте правили?