Щамът Андромеда

Той вече имаше известна представа за начина на пренасяне на болестта и за механизма на настъпването на смъртта — съсирване на кръвта. Оставаше въпросът — как тези микроорганизми проникваха в тялото? Инфекцията явно се пренасяше по въздуха, но можеше да проникне през кожата или през белите дробове. Може би бактериите навлизаха направо през порите на кожата или се вдишваха? Или и двете едновременно.

Но как да се определи точно?

Дойде му наум идеята да направи опит с животно, на което да покрие цялото тяло със защитна обвивка, освен устата. Това бе възможно, но щеше да му отнеме много време. Обмисля този въпрос повече от час, докато най-после стигна до приемливо решение.

Знаеше, че микроорганизмите убиват, като съсирват кръвта. Съсирването вероятно започваше от мястото на проникването. Ако това беше кожата, съсирването щеше да започне от повърхността на тялото; ако бяха белите дробове, процесът щеше да започне от гърдите и оттам да се разпространява навън.

Това можеше да се установи, като в белтъчните съставки на кръвта се вкарат белязани атоми и после с помощта на сцинтилометрично устройство се проследи къде именно започва съсирването.

За опита той избра подходящо животно — маймуна-резус, защото анатомически беше по-близка до човека от плъха. Вкара радиоактивното вещество магнезиев изотоп в организма на маймуната и настрои сканиращия сцинтилограф. Почака известно време, докато изотопът се разпространи равномерно, върза маймуната и постави апарата над нея.

Сега можеше да започне.

Сканиращият сцинтилограф щеше да отбелязва резултатите по схемата на тялото. Бъртън подаде програмата на компютъра и после вкара въздуха, съдържащ смъртоносните бактерии, при маймуната.

Печатащото устройство веднага започна да нанася точките на разпространението.

След три секунди всичко беше готово. Точките му показваха това, което искаше да узнае — съсирването започва от белите дробове и се разпространява по цялото тяло.

Бъртън научи обаче и още нещо. По-късно той поясни: „Предполагах, че може би съсирването на кръвта и смъртта не съвпадат — или най-малкото не съвпадат напълно. Виждаше ми се невъзможно смъртта да настъпва за три секунди, но още по-невероятно ми се струваше, че всичките пет литра човешка кръв могат да се съсирят за толкова кратко време. Искаше ми се да изясня дали смъртта не се причиняваше от един-единствен тромб, да речем, в мозъка и дали съсирването на кръвта в останалите части на тялото не ставаше по-бавно.“

Бъртън се беше сетил за мозъка още в този ранен етап на изследванията си. Много жалко, че не доведе своите предположения до логичното им заключение. Попречиха му данните на сцинтилографа, според които съсирването започваше от белите дробове и преминаваше по сънните артерии в мозъка след една-две секунди.

Така че тогава Бъртън изгуби първоначалния си интерес към мозъка. Грешката му се задълбочи още повече при следващия експеримент.

Експериментът беше най-обикновен и не влизаше в инструкцията на програмата. Бъртън знаеше, че смъртта съвпада със съсирването. Ако съсирването можеше да се предотврати обаче, щеше ли да се избегне смъртта?

Взе няколко плъха и им инжектира хепарин — антикоагулиращо вещество, което предпазваше от образуване на съсиреци. Хепаринът действаше бързо и се използваше широко в медицината. Действието му беше изучено основно. Бъртън го инжектира венозно в различни дози — от най-минималната до най-максималната.

После отново отвори капана и изложи плъховете на въздуха, съдържащ смъртоносния организъм.

Първият плъх, с ниска доза, умря за пет секунди. Другите го последваха след минута. Само плъхът с най-голяма доза живя три минути, но накрая и той свърши.

Бъртън се отчая от резултатите — отложи смъртта, но не можа да я предотврати. Значи методът на симптоматично лекуване нямаше ефект.

Той сложи на една страна умрелите плъхове и именно тогава направи съдбоносната си грешка.

Не аутопсира плъховете, в които бе вкарал антикоагулиращото вещество, а насочи вниманието си към първите умрели животни — първия черен норвежки плъх и първата маймуна. Направи им пълна аутопсия, а инжектираните с антикоагулант животни изостави.

Чак след четиридесет и осем часа разбра грешката си.

Наистина, аутопсията беше съвсем подробна и внимателна: работеше бавно, като през цялото време мислеше, че не трябва да пропуска нищо. Извади всички вътрешни органи на плъха и маймуната, изследва ги поотделно и взе проби за оптична и електронна микроскопия.

При първичния общ преглед беше установено, че животните са умрели от пълно вътрешносъдово съсирване на кръвта. Артериите, сърцето, белите дробове, бъбреците, черният дроб и жлъчката — всички обилно снабдени с кръв органи се бяха втвърдили. Това и очакваше.