Щамът Андромеда

В подноса бяха сложени и няколко стерилни тампона. Стоун започна да ги взима един по един с механичните ръце, допираше ги до повърхността на капсулата и после ги слагаше в хранителна среда. Ливит включи компютъра, за да могат след това да установят откъде беше всяка проба. Взеха проби от цялата външна повърхност на капсулата и пристъпиха ксъм вътрешността. Много внимателно, използвайки голямо увеличение, Стоун взе стърготинки от зелените петна и ги сложи в различни хранителни среди. Накрая с фини щипки взе наподобяващата камък материя и я постави внимателно в чист стъклен съд. Всичко това продължи повече от два часа. Ливит въведе в компютъра програмата, която прехвърляше на машината грижата за всяка от стотиците чашки, които те използваха. Някои щяха да бъдат оставени при стайна температура и нормално земно атмосферно налягане. Други щяха да бъдат подложени на горещина и студ; под високо налягане или вакуум; в среда на високо и нискокислородна наситеност; на тъмно и на светло. На човек щяха да са му необходими дни само да разнесе чашките по съответните камери. Компютърът го правеше за секунди.

Когато програмата започна, Стоун постави чашките на конвейерната лента и тя ги понесе към камерите.

Нямаше какво друго да правят, освен да изчакат от двадесет и четири до четиридесет и осем часа, за да видят ще поникне ли нещо.

— Междувременно можем да започнем да изследваме тази песъчинка — предложи Стоун, — ако наистина е песъчинка. Знаете ли да работите с електронен микроскоп?

— Позабравил съм — отговори Ливит. Не беше работил с такъв микроскоп близо година.

— Тогава аз ще приготвя обекта. Нужен ни е и масспектометричен анализ. Всичко се прави автоматично. Преди това обаче трябва да имаме увеличението. Кое е максималното оптическо увеличение в морфологическата лаборатория?

— Хиляда.

— Да започнем с него. Занесете песъчинката там.

Ливит погледна пулта и натисна копчето „Морфололгична лаборатория“. Механичните ръце на Стоун поставиха песъчинката в чашката на конвейера.

Погледнаха часовника на стената. Показваше единадесет часа. Бяха работили без прекъсване цели единадесет часа.

— Всичко е добре, щом свършва добре — заключи Стоун.

Ливит се усмихна и каза:

— Стискам палци!

XVI. СТАЯ ЗА АУТОПСИЯ

Бъртън работеше в стаята за аутопсия. Беше нервен и напрегнат, нямаше сили да забрави спомените си от Пидмонт. Седмици по-късно, когато си спомняше как беше работил и мислил през всичкото това време на петия етаж, той съжаляваше, че не е могъл да се съсредоточи повече.

Още в началните опити допусна няколко грешки.

Според инструкциите, трябваше да прави аутопсия на умрели животни, но му беше възложено и да определя пътя на разпространение на болестта. Честно казано, той не беше за тази работа. Ливит би бил много по-подходящ. Решиха обаче, че Ливит ще бъде по-полезен при предварителното изолиране и разпознаване на чуждия микроорганизъм.

Затова на Бъртън се падна да определя пътя на разпространение на болестта.

Експериментите бяха съвсем елементарни — трябваше просто да се установи как се пренася болестта в организма. Бъртън започна с клетките, разположени в редица, една до друга. Всяка една от тях имаше определен запас от въздух, а въздухопроводите можеха да се свързват в различни комбинации.

Бъртън постави херметически затворената клетка с трупа на норвежкия плъх до клетката на един жив плъх. Натисна копчето и въздухът от едната клетка започна да преминава свободно в другата.

Живият плъх се просна мъртъв.

Интересно, помисли си той, значи заразата се разпространява по въздуха. Окачи друга клетка с жив плъх, но постави между живия и мъртвия в съединителния въздухопровод микропорест филтър. Порите на микрофилтъра бяха с диаметър сто ангстрома — колкото големината на един малък вирус.

Отвори въздухопровода между двете клетки. Плъхът остана жив.

Няколко минути той стоя и го наблюдава. Значи причинителят на заразата, какъвто и да е той, е по-голям от вирус. Смени филтъра с по-голям, после с още по-голям. Продължи така, докато плъхът умря.

Филтърът бе пропуснал причинителя на болестта. Той измери диаметъра на порите — два микрона, почти колкото една малка клетка. Помисли си, че току-що бе научил нещо много съществено — големината на причинителя на инфекцията.

Това беше важно, защото с този прост експеримент той изключи възможността белтъчна или друга молекула да е причина на заразата. В Пидмонт те със Стоун допуснаха, че може да е газ, отделен от някакви организми.

Но сега стана ясно, че не е така. Болестта се пренасяше от нещо с големината на клетка, много по-голямо от молекула.

Следващата стъпка беше също толкова проста — да се определи дали мъртвите животни са потенциални преносители на заразата.

Бъртън взе един от мъртвите плъхове и изпомпа докрай въздуха от неговата клетка. От спадането на налягането плъхът се разкъса, но Бъртън не обърна внимание.

Когато се увери, че няма вече въздух, той пусна чист филтриран въздух. После свърза клетката с клетката на живото животно.

Нищо не се случи.