Щамът Андромеда

ПАЦИЕНТ: ДЖЕКСЪН, ПИТЪР

ВЪЗМОЖНИ ДИАГНОЗИ:

1. ОСТРА ХРОНИЧЕСКА ЗАГУБА НА КРЪВ

ВЕРОЯТНО ОТ ХРАНОСМИЛАТЕЛНАТА СИСТЕМА — 0,884

ДРУГИ СТАТИСТИЧЕСКИ СЪЩЕСТВЕНИ ИЗТОЧНИЦИ НЯМА

2. ПОВИШЕНА КИСЕЛИННОСТ НА КРЪВТА.

ПРОИЗХОД НЕИЗВЕСТЕН.

НЕОБХОДИМИ СА ОЩЕ ДАННИ.

НЕОБХОДИМА Е ИСТОРИЯТА НА БОЛЕСТТА.

Хол прочете написания текст и сви рамене. Компютърът може да пожелае и да разговаря с пациента. Лесно е да се каже, но нали Джексън беше в безсъзнание и ако той наистина бе взимал нещо, от което се беше повишила киселиността на кръвта му, те не можеха да узнаят това, докато той не дойдеше в съзнание.

А може би — да изследва газовете в кръвта. Обърна се към компютъра и натисна копчето за газовете в кръвта.

Но компютърът си знаеше своето.

НЕОБХОДИМА Е ИСТОРИЯТА НА БОЛЕСТТА ЗА НОВИ АНАЛИЗИ.

Хол написа: ПАЦИЕНТЪТ Е В БЕЗСЪЗНАНИЕ.

Компютърът като че ли обмисли това изречение и написа:

ОБЕКТИВНА ЛИПСА НА СЪЗНАНИЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА. ЕЛЕКТРОЕНЦЕФАЛОГРАМАТА ПОКАЗВА АЛФА РИТЪМ, СЪОТВЕТСТВАЩ НА СЪСТОЯНИЕ СЪН.

— По дяволите — изруга Хол и погледна през стъклото. Джексън наистина мърдаше като насън. Той пропълзя по тунела до костюма си и се наведе над пациента.

— Мистър Джексън, събудете се!

Старикът бавно отвори очи и втренчи поглед в Хол. Премижа удивено.

— Не се страхувайте — каза Хол тихо. — Вие сте болен и ние се грижим за вас По-добре ли се чувствате сега?

Джексън преглътна и кимна. Като че ли се страхуваше да говори. Но бледността му беше изчезнала. Бузите му леко порозовяха, ноктите му вече не бяха сини.

— Как се чувствате?

— Добре… Кой сте вие?

— Доктор Хол. Сега аз се грижа за вас. Изгубили сте много кръв, затова ви преливаме.

Той кимна, прие го съвсем спокойно. Начинът, по който го направи, подсети Хол за нещо и той попита:

— Случвало ли ви се е и преди?

— Да, два пъти.

— При какви обстоятелства?

— Ама аз не зная къде се намирам — отговори той и се огледа. — Тук болница ли е? Защо носите такива дрехи?

— Не, не е болница, а специални изследователска лаборатория в Невада.

— Невада ли? — старецът затвори очи и поклати глава. — Но аз живея в Аризона…

— Сега не сте там. Доведохме ви тук, за да ви помогнем.

— Защо сте облечен с такъв костюм?

— Доведохме ви тук от Пидмонт, защото там има заразна болест. И затова сте в изолационна камера.

— Значи и аз съм заразен?

— Още не знаем със сигурност, но трябва…

— Вижте какво — каза той, като изведнъж се опита да се изправи. — Тръпки ме побиват като гледам всичко това. Искам да си вървя. Тук не ми харесва.

Опита се да се освободи от системи. Хол внимателно го побутна назад.

— Успокойте се, мистър Джексън. Всичко ще се оправи, но трябва да си починете. Вие сте болен.

Джекън бавно легна назад.

— Искам цигара.

— Страхувам се, че още не бива да пушите.

— Дявол да го вземе, и цигара ли не може…

— Съжалявам, но пушенето не е позволено…

— Вижте какво, моето момче, като станете на моите години, правете каквото искате. И по-рано ми казваха: не яж люто, не пий, не пуши. Опитах за малко и знаете ли как се почувствах — ужасно, просто ужасно.

— Кой ви препоръчваше това?

— Докторите.

— Какви доктори?

— Докторите във Финикс. Голяма приказна болница с лъскава апаратура и блестящо бели престилки. Наистина като в приказките. Никога не бих отишъл, ако не беше сестра ми. Тя настояваше. Сестра ми живее с мъжа си Джордж. Глупачка. Хич не ми трябваше приказната й болница. Имах нужда само от почивка. Тя настояваше обаче и аз отидох.

— Кога беше това?

— Миналата година. Юни или юли.

— Защо отидохте в болница?

— Ами защо ходят хората в болница? Щото се бях разболял, дявол да го вземе.

— От какво?

— Тоя проклет стомах, както винаги.

— Кървеше ли?

— Ужасно! Всеки път като се закашлях, храчех кръв. Никога не съм знаел, че в човешкото тяло има толкова много кръв.

— Но кървенето беше в стомаха, нали?

— Да, нали ви казах. И пак ми слагаха същите иглички — той посочи системите. — И ми преливаха кръв. Миналата година лежах във Финикс, а по-миналата в Таксън. Там също беше хубаво. Същите хубавички сестри. — Изведнъж той млъкна. — На колко си години, сине? Много си млад за доктор.

— Аз съм хирург — каза Хол.

— Хирург! Не, по-добре недей. И те се опитваха да ме накарат, но аз не дадох. Не позволявам. За нищо на света. Не давам да ми я режете.

— Значи имате язва от две години?

— Малко по-отдавна. Нищо ми нямаше, мислех, че е просто разстройство, но изведнъж почнах да кървя.

„Щом не е от две години — каза си Хол — очевидно е язва, а не рак.“

— И постъпихте в болницата?

— Да, настаниха ме, предупредиха ме да не ям пикантни и тежки храни и да не пуша. Как ли не се мъчех, синко, но нищо не излезе. Човек така свиква с удоволствията си.