Щамът Андромеда

— Всички хора — подчертаваше Ливит, — независимо от научната си обективност, не могат лесно да се избавят от вродените предразсъдъци, когато става въпрос за човешкия живот. Един от тях е схващането, че високоразвитите организми са по-големи от простите организми. Това е истина за нашата планета. Колкото по-високоорганизирани са организмите, толкова са по-големи, като се започне от едноклетъчните и се стигне до многоклетъчните, а след това до по-големите животни с обособени клетки и органи. На Земята развитието на живота винаги е вървяло към по-големи и към по-сложни организми.

Но това може да не е така навсякъде във вселената. На други места животът може да се развива точно в обратна посока — към по-малки и по-малки форми. Точно както съвременната техника се научи да произвежда все по-малки и по-малки елементи. Може би при една по-съвършена еволюция стремежът е към по-малки форми. Още повече че те имат свои предимства: по-малко разход на суровини, по-евтин космически полет, по-малки проблеми с храната.

Така че може би най-разумните същества на някоя далечна планета не са по-големи от бълха. Или даже от бактерия. В този случай програмата „Уайлдфайър“ можеше да причини унищожението на тази високоразвита форма на живот, без даже да разбере това.

Но всъщност такива мисли идваха в главата не само на Ливит. Те бяха изказани и от Мъртън в Харвард, и от Чалмърз в Оксфорд. Чалмърз, който имаше силно чувство за хумор, даже се пошегува: "Представете си, както човек си гледа под микроскоп някоя бактерия, изведнъж вижда надпис: „Моля заведете ни при вашия вожд.“ Всички се забавляваха много тогава.

На Ливит това обаче не му излизаше от ума. Защото можеше да излезе истина.

Преди да заспи и Стоун успя да помисли за предстоящия разговор и за метеорита. Какво ли щяха да кажат Наги или Карп, ако знаеха за него?

Сигурно щяха да се побъркат — помисли си той. — Може би и ние самите ще се побъркаме…

После заспа…

Сектор „Делта“ се наричаха трите стаи на първия етаж, където бяха разположени съобщителните средства по програмата. През него минаваха всички линейни връзки между отделните етажи, както и телефонните и телетайпните кабели, които съединяваха лабораторията с външния свят. И библиотеката, и централният склад се управляваха от сектор „Делта“.

По своята същност той функционираше като напълно автоматизирано гигантско командно табло. И трите стаи на сектор „Делта“ бяха тихи. Чуваше се само тихото бръмчене на магнетофонната лента и заглушеното прещракване на релетата. На подиума седеше един-единствен човек, заобиколен от всевъзможните мигащи лампички на компютъра, но едва ли имаше нужда и от него. Компютрите се самоуправляваха и си даваха проверочни задачи всеки дванадесет минути. В случай на грешки се сами изключваха.

Според протокола, задачата на дежурния бе да следи връзката по секретната военна линия, която се сигнализираше с позвъняване на телетайпа. Когато се чуеше звън, дежурният съобщаваше за това на петте центъра за управление. А при случай на авария в компютъра, той трябваше да осведоми командния пункт на първия етаж.

ТРЕТИ ДЕН „УАЙЛДФАЙЪР“

XII. СЪВЕЩАНИЕТО

— Време е за ставане, сър!

Марк Хол отвори очи. Бледа неонова светлина заливаше стаята. Той замижа и се обърна по корем.

— Време е за ставане, сър!

Този път гласът беше женски, мек и прелъстителен. Той седна в леглото, огледа се и видя, че е сам.

— Здравейте…

— Време е за ставане, сър!

— Коя сте вие?

— Време е за ставане, сър!

Той се протегна, натисна бутона на нощната лампа до леглото. Светлината угасна. Почака отново да чуе гласа, но не дочака.

Дяволски сполучлив начин да събудиш един заспал мъж. Докато си нахлузваше дрехите, той се чудеше какво ли е устройството. Не беше обикновен магнетофонен запис, защото работеше само при някакъв вид дразнител. Заповедта се повтаряше само когато Хол говореше.

За да провери теорията си, Хол пак запали лампата. Гласът попита меко:

— Искате ли нещо, сър!

— Бих искал да узная името ви.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че да.

Той почака. Светлината угасна. Хол си нахлузи обувките. Точно когато се канеше вече да излезе, един мъжки глас каза:

— Тук е командирът на службата за информация. Доктор Хол, бих искал да се отнасяте по-сериозно към работата.

Хол се засмя. Излезе, че системата не само отговаряше на неговите изказвания, но и записваше отговорите. Много хитро.

— Извинете, но не бях сигурен как работи устройството. Гласът беше доста прелъстителен.

— Гласът — продължи командирът — принадлежи на шестдесет и три годишната мис Гладис Стивънс. Тя живее в Омаха и си изкарва прехраната, като записва команди за екипажите на стратегическите бомбардировачи и други заповеди.

— О, така ли — каза Хол.

Той излезе от стаята и тръгна по коридора към кафенето. Като вървеше и се оглеждаше, изведнъж разбра защо именно архитекти на подводници бяха повикани да строят лабораторията на „Уайлдфайър“. Без ръчния си часовник нямаше представа колко е часът, нощ ли е, ден ли е. Чудеше се дали кафенето е пълно, дали беше време за вечеря или за закуска.