Сфера

— Струва ми се, че е било толкова отдавна.

— И аз това си помислих — рече Норман.

— Това значи ли, че живеем пълноценно?

— По-скоро, че се намираме в смъртна опасност. Защо толкова те интересува този запис?

— Защото просто няма какво друго да правя, а ако не се занимавам с нищо, ще почна да крещя, като в някоя от онези традиционни женски сцени. Веднъж си ме виждал да го правя, Норман.

— Наистина ли? Не си спомням.

— Благодаря ти — кимна тя.

Норман забеляза, че койката в ъгъла е покрита със смачкан чаршаф. Една от лампите бе монтирана над нея.

— Тук ли спиш вече?

— Да, тук ми е по-приятно. Горе, на върха на цилиндъра се чувствам като кралица на подводния свят — тя се усмихна. — Помниш ли, къщичките по дърветата, които строяхме като деца? Имал ли си някога подобна къщичка?

— Не — рече Норман. — Никога не съм имал.

— Аз също — рече Бет. — Но не знам защо, точно на такава ми прилича.

— Уютно е при теб, Бет.

— Да не мислиш, че ми е изхвръкнала чивията?

— Не. Само казах, че тук е уютно.

— Можеш да ми съобщиш, когато решиш, че съм се побъркала.

— Мисля, че с теб всичко е наред, Бет. Какво ще кажеш за Тина? Видя ли раната й?

— Да — намръщи се Бет. — Разгледах и тези — тя махна с ръка към разпилените по предметното стъкло яйца.

— Още яйца?

— Бяха полепнали по костюма на Тина, когато се върна. Раната й има връзка с яйцата. А и миризмата, помниш ли на какво миришеше, когато я изтеглихме?

Норман си спомняше съвсем ясно. От Тина направо лъхаше на амоняк. Сякаш е била потопена в концентриран разтвор.

— Доколкото ми е известно, има само едно морско животно, което мирише на амоняк. Architeuthis sanctipauli.

— И кое е то?

— Подвид на гигантския калмар.

— Това, което ни атакува?

— Така смятам.

Тя обясни, че познанията за гигантския калмар са доста оскъдни, тъй като се базират на изучаване единствено на мъртви екземпляри, изхвърлени на брега и то в състояние на напреднало разложение, силно ухаещи на амоняк. В миналото, гигантският калмар се е смятал за митично морско чудовище, подобно на кракените10. Първите научни съобщения се появили през 1861, след като френски военен кораб успял да изтегли на брега остатъци на умряло животно. Немалко убити китове носели белези от гигантски пипала, сигурно доказателство за титанични подводни битки. Китовете били единствените познати съперници на гигантските калмари — единствените достатъчно големи морски същества, за да бъдат такива съперници.

— В наши дни, — продължи лекцията си Бет, — сведения за гигантския калмар има от всички океани. Съществуват поне три ясно различими подвида. Огромни на ръст, тези морски чудовища могат да тежат до няколко тона. Главата им достига до двадесет фута обиколка, с корона от осем пипала, всяко едно завършващо със смукала. В центъра на короната е разположена устата, снабдена с остър клюн, като този на папагалите, а челюстите са с дебелина до няколко инча.

— Разкъсаният костюм на Ливай?

— Да — кимна тя. — Клюнът е захванат в пръстен от мускули, за да се движи във всички посоки. А радулата — езикът на калмара — е груб и лепкав.

— Тина спомена нещо за огромно кафяво листо.

— Гигантският калмар притежава две особено дълги пипала, които достигат до четирийсет фута. Всяко едно от тях завършва с плоска „длан“, която наистина прилича на голямо листо. Именно с тази длан калмарът улавя своята жертва. Смукалата по повърхността на дланта са заобиколени с твърд хитинов пръстен, който би могъл да остави зъбоподобните отпечатъци по края на раната.

— И как ще се бием с подобно чудовище? — запита Норман.

— От теоретична гледна точка, — отвърна Бет, — въпреки огромния си ръст, калмарите не са особено силни.

— Остави теорията — махна с ръка Норман.

Тя кимна.

— Разбира се, никой не знае колко са силни всъщност, защото досега не е имало среща с жив екземпляр. Вероятно ние ще можем да се похвалим с подобна чест.

— Но може да бъде убит, нали?

— Предполагам, без особени трудности. Мозъкът на калмара е разположен зад окото, което е с дължина петнадесет инча и прилича на голяма чиния за салата. Ако зарядът бъде насочен приблизително в тази област, почти сигурно е, че нервната система на животното ще бъде засегната смъртоносно.

— Как мислиш, Барнс убил ли го е?

Тя сви рамене.

— Не зная.

— До колко екземпляри съжителстват в една и съща зона?

— Не зная.

— Ще видим ли и друг подобен?

— Не зная.

ПОСЕТИТЕЛЯТ

Норман се спусна надолу по стълбичката към комуникационния център, за да опита да се свърже с Джери. Но Джери не отговаряше. Норман поседя в креслото пред компютъра и неусетно задрема. Когато внезапно се събуди, той забеляза изненадан, че зад него стоеше спретнат черен моряк и наблюдаваше над главата му екрана.

— Как върви, сър? — поинтересува се морякът. Изглеждаше необичайно спокоен. Униформата му беше прилежно изгладена.

Норман почувства прилив на неизмеримо облекчение. Появата на този човек в станцията можеше да означава само едно — горе, на повърхността, корабите се бяха завърнали! Завърнали са се и са спуснали подводница, за да ги прибере! Всички ще бъдат спасени!