Сфера

— Колко са красиви — продължаваше Едмъндс. — Някакви миниатюрни медузи. Навсякъде около станцията. Наистина, трябва да ги заснемем. Какво мислите, доктор Филдинг? Да ги снимаме ли?

— Сега не мисля, а ям, Джейн — рече малко заядливо Тед.

Едмъндс го погледна нацупено. Виж, стана интересно, рече си Норман. Тя понечи да излезе. Другите не й обръщаха внимание, втренчили погледи в илюминатора.

— Някой от вас да е ял медуза? — попита Тед. — Чувал съм, че ги смятат за деликатеси.

— Сред тях има и отровни екземпляри — обясни Бет. — С токсини в пипалата.

— Китайците не ядяха ли медузи? — попита Хари.

— Да — кимна Тина. — Правят от тях супа. Когато живеех в Хонолулу, баба ми приготвяше такава.

— Ти от Хонолулу ли си?

— Моцарт е по-подходящ за вечеря — нареждаше Барнс. — Или Бетовен. Нещо струнно. Този органна музика е твърде мрачна.

— Трагична — поправи го Тед, свирейки на въображаеми клавиши във въздуха. Поклащаше тялото си като Джеймс Мейсън.

— Мрачна — настоя Барнс.

Уредбата изпращя.

— О, трябва да видите това, — чуха гласа на Едмъндс. — Толкова е красиво.

— Къде е тя?

— Сигурно е навън — рече Барнс. Той стана и се приближи до илюминатора.

— Като розов сняг е — продължаваше Едмъндс.

Останалите се струпаха около прозорците.

Едмъндс беше навън, взела бе и видеокамерата. Едва различаваха очертанията й, сред плътния облак от медузи. Мекотелите бяха със съвсем миниатюрни размери, не по-големи от палец, излъчваха нежна, розова светлина. Наистина гледката наподобяваше снеговалеж. Някои от медузите плуваха съвсем близо до илюминатора и се различаваха ясно.

— Нямат пипала — отбеляза Хари. — Като пулсиращи торбички са.

— Точно така се придвижват — потвърди Бет. — Изхвърлят вода чрез мускулни контракции.

— Подобно на калмарите — рече Тед.

— Не са чак толкова усъвършенствани, но принципът е същия.

— Лепкави са — чу се гласът на Едмъндс. — Залепват по костюма ми.

— Розовото е направо фантастично — възхищаваше се Тед. — Като сняг при изгрев.

— Много поетично.

— И аз мисля така.

— Така и предполагах.

— Полепват и по маската ми — рече Едмъндс. — Налага се да ги изтривам. Оставят мазни петна…

Тя млъкна внезапно, но все още чуваха задъханото й дишане.

— Виждате ли я? — попита Тед.

— Не много ясно. Ей там, в ляво е.

— Топли са — чу се гласът на Едмъндс. — Усещам топлина по ръцете и краката си.

— Тук нещо не е наред — рече Барнс. Той се обърна към Тина. — Кажи й да се прибира.

Тина изтича към комуникационната.

Норман вече не беше в състояние да различи Едмъндс. Виждаше се само някакво неясно тъмно очертание, трескаво движещи се ръце и крака…

Гласът й кънтеше в каютата:

— Размазват се по маската… не мога да ги махна… сякаш разтварят пластмасата… ръцете ми… тъканта се…

— Джейн — прекъсна я викът на Тина. — Джейн, прибирай се!

— Веднага — изкрещя Барнс. — Кажи й — веднага!

Едмъндс дишаше на мъчителни пресекулки.

— Размазват се… не виждам нищо… чувствам… болка… ръцете ми горят… боли… те прояждат…

— Джейн. Върни се. Джейн! Чуваш ли ме? Джейн!

— Падна долу — рече Хари. — Ето я — лежи там.

— Трябва да я спасим — извика Тед и скочи.

— Никой да не мърда — нареди Барнс.

— Но тя…

— Никой няма да излиза навън, господинчо.

Едмъндс дишаше едва доловимо. Тя се закашля, изхриптя.

— Не мога… не мога… о, Боже…

Гласът й прерасна в писък.

Протяжен и оглушителен писък, прекъсват от мъчително хриптене. Нищо не можеше да се различи под плътната маса от медузи. Спогледаха се, сетне обърнаха очи към Барнс. Лицето му беше изпънато, със здраво стиснати челюсти.

И после, изведнъж настъпи тишина.

СЛЕДВАЩОТО ПОСЛАНИЕ

След час, медузите изчезнаха също така мистериозно, както се бяха появили. Виждаха ясно тялото на Едмъндс, проснато на дъното, недалеч от станцията и полюшвано от течението. Водолазният й костюм бе изпъстрен с многобройни раздърпани отвърстия.

Наблюдаваха през илюминатора как Барнс и Тини Флетчър, нарамили допълнителни бутилки, приближават към Едмъндс. Когато я вдигнаха, главата й увисна назад безжизнено, а прояденото стъкло на маската чернееше.

Никой не проговори. Норман забеляза, че дори Хари бе забравил за своята припряност и стоеше съвсем неподвижно, загледан навън.

Барнс и Флетчър все още се въртяха около тялото. Над тях се издигаше поток от мехурчета.

— Какво правят?

— Надуват костюма.

— Защо? Няма ли да я донесат? — попита Тед.

— Не могат — обясни Тина. — Няма къде да я сложим. Продуктите от разлагането ще нарушат атмосферата.

— Все трябва да има някой затворен контейнер…

— Няма — отвърна Тина. — В станцията не се държат остатъчни продукти с органичен характер.

— Искаш да кажеш, че не са очаквали някой да умре.

— Точно така. Не са очаквали.

От многобройните дупки продължаваха да бликат пъргави струйки от въздушни мехурчета. Костюмът на Едмъндс постепенно се издуваше и растеше на размери. Барнс го пусна и той бавно се понесе нагоре, сякаш бе завързан за сребристия поток от мехурчета.

— На повърхността ли ще се издигне?

— Да. Със спадане на външното налягане въздухът ще продължи да се разширява.

— И после?

— Акули — рече Бет. — Най-вероятно.