— А ти не си ли? — тя се втренчи в лицето му. — Норман, — поде Бет, — всичко това започна след като Хари излезе от сферата, нали?
— Предполагам, че е така.
— Хари излезе от сферата и изведнъж океана се напълни с невъзможни форми на живот… това хич не ми харесва. Ще ми се да се махаме от тук. Наистина — долната й устна трепереше.
Той я прегърна и рече успокояващо:
— Не можем да се махнем от тук.
— Зная — отвърна Бет. Тя го прегърна на свой ред и зарови разплаканото си лице в рамото му.
— Всичко ще се оправи…
— Мразя се в такива моменти — промълви тя. — Мразя това чувство.
— Зная…
— Мразя това място. Ненавиждам всичко, свързано с него. Мразя Барнс, мразя лекциите на Тед и тъпите десерти на Роуз. Иска ми се да съм някъде другаде.
— Зная…
Тя подсмърча още известно време, после го отблъсна назад със силните си ръце. Извърна се и изтри очите си.
— Оправих се вече — увери го тя. — Благодаря.
— Няма нищо.
Бет седна с гръб към него.
— Къде са тия проклети салфетки? — тя дръпна една и си издуха носа. — Няма да кажеш на другите, нали…
— Разбира се, че не.
Отнякъде зазвъня звънец и тя се стресна.
— Божичко, това пък какво е?
— Мисля, че е вечерята — рече Норман.
ВЕЧЕРЯТА
— Не зная как можете да ядете тези гадости — запита Хари, сочейки калмарите.
— Много са вкусни — увери го Норман. — Калмари соте.
Още със сядането на масата бе осъзнал какъв вълчи глад го измъчва. Имаше нещо успокояващо във вида на вечерята, самият факт, че се е настанил пред чинията с нож и вилица в ръка му вдъхваше предишната увереност. Почти бе склонен да забрави къде се намира.
— Аз ги предпочитам пържени — заяви Тина.
— Пържени калмари — възкликна Барнс. — Страхотно. Любимото ми ядене.
— И аз ги харесвам пържени — кимна Едмъндс. Седеше с изправено тяло и дъвчеше с автоматични движения. Норман забеляза, че оставя ножа си на масата между отделните хапки.
— А тези защо не са пържени? — запита Норман.
— Не можем да пържим храната на подобна дълбочина — увери го Барнс. — Горещото олио суспенсира и запушва въздушните филтри.
— Не знам за калмарите, — обади се Тед, — но скаридите са чудесни. — Не мислиш ли, Хари? — Тед и Хари ядяха скариди.
— Страхотни скариди — измърмори Хари. — Вкусни.
— Знаете ли как се чувствам сега? — попита ги Тед. — Чувствам се като капитан Немо. Помните ли — да живееш под водата, от даровете на морето?
— „Двадесет хиляди левги под вода“ — рече Барнс.
— Джеймс Мейсън — продължаваше Тед. — Спомняте ли си как свиреше на органа? Там-там-тара-там, там-тара-там! „Токата и фуга в Д-минор“ от Бах.
— И Кърк Дъглас.
— Кърк Дъглас играеше страхотно.
— А помните ли, когато се сражава с гигантския калмар?
— И това беше страхотно.
— Кърк Дъглас размахваше брадвата.
— Да и отсече едно от пипалата на калмара.
— Този филм, — заяви Хари, — на времето ми изкара акъла. Бях съвсем малък, когато го гледах и направо си глътнах езика.
— Не мисля, че беше чак толкова страшен — възрази Тед.
— Бил си по-голям — рече Хари.
— Е, не чак толкова.
— Ами, по-голям си бил. Но за дете си беше страшничък. Сигурно затова сега не мога да ям калмари.
— Не обичаш калмарите, — рече Тед, — защото са отвратителни и гуменоподобни.
— Този филм ме накара да се запиша във Флотата — похвали се Барнс.
— Нищо чудно — подкрепи го Тед. — Беше толкова романтично и вълнуващо. Завладяваща картина за чудесата на приложната наука. Кой играеше професора?
— Професора?
— Да, помня че имаше и един професор.
— Вярно, като че ли имаше. Някакъв старец.
— Норман? Помниш ли кой играеше професора?
— Не, не помня — отвърна Норман.
— Анализира ни. Иска да провери, дали не сме изкукуригали.
— Да — кимна усмихнато Норман. — Това правя.
— И как се справяме? — поинтересува се Тед.
— Според мен, фактът, че група изтъкнати учени не е в състояние да си припомни кой е играл професора във филма е многозначителен.
— Добре де, Кърк Дъглас естествено беше в ролята на героя. Ученият никога не е герой.
— Франшо Тон? — настояваше Барнс. — Клод Рейн?
— Не, не мисля. Първото му име не беше ли Фриц?
— Фриц Уивър?
Нещо изпука, изсъска и след миг в каютата се разнесоха звуците на „Токата и фуга в Д-минор“.
— Браво — кимна Тед. — Не знаех, че имаме музика тук долу.
Едмъндс се върна на масата.
— Разполагаме с фонотека, Тед.
— Не мисля, че е подходящо за вечеря — възрази Барнс.
— На мен ми харесва — рече Тед. — Ех, да имаше сега и малко морска салата. Това ли поднасяше капитан Немо?
— Не може ли нещо по-леко? — попита Барнс.
— По-леко от морската салата?
— По-леко от Бах.
— Как се наричаше подводницата?
— „Наутилус“ — каза Едмъндс.
— А, да. „Наутилус“.
— Това е и името на първата атомна подводница, спусната през 1954 — продължи Едмъндс, гледайки усмихнато Тед.
— Вярно — кимна Тед. — Вярно.
Ето че си намери съдружник за неуместни подмятания, помисли си Норман.
През това време Едмъндс надникна през илюминатора и възкликна:
— О, нови посетители.
— Сега пък какво? — рече Хари с тревожно изражение.
Нима е уплашен? — мислеше си Норман. Не, само е припрян, нервен. И заинтригуван.