Читаем Сфера полностью

Сфера

— Не зная. Вътрешността му е непроменена. Но ако се съди по намаления брой пипала, би трябвало да го квалифицираме като нов вид.

— Как ще го наречеш — Calmarus bethus ли?

Тя се усмихна.

— Architeuthis bethis. Прилича на зъболекарска диагноза. Architeuthis bethis — означава, че се нуждаеш от канал на корена.

— Какво мислите, доктор Халпърн? — попита Роуз, застанала на прага. — Имам малко пресни домати и чушки, направо ми е жал да ги хвърля. Наистина ли може да са отровни?

— Съмнявам се — отвърна Бет. — Не съм чувала за отровни калмари. Можеш да опиташ — рече тя на Роуз. — Мисля че спокойно бихме могли да ги ядем.

Когато Роуз излезе, Норман попита:

— Мислех, че не можеш да ядеш подобни неща.

— Само октоподите — отвърна Бет. — Октоподът е умен и находчив. А калмарите… не са ми никак симпатични.

— Не са ти симпатични.

— Е, те имат себеядни наклонности и са доста неприятни… — тя вдигна вежди. — Пак ли ме подлагаш на психоанализа?

— Не. Бях любопитен.

— Зоологът трябва да бъде обективен — продължи Бет. — Но аз, за разлика от другите, изпитвам чувства към животните. Към октоподите се отнасям с топлина. Вече ти казах, че са много умни. Веднъж изучавах един октопод, който се беше научил да убива хлебарки и да ги използва като примамка за крабове. Заинтригуваните крабове се приближаваха да огледат мъртвата хлебарка и тогава октоподът се спускаше върху тях от скривалището си и докопваше своята плячка.

Единственото ограничение да развиват интелект е късата продължителност на живота. Октоподът живее не повече от три години и това е крайно недостатъчно, за да създаде нещо толкова сложно като култура или цивилизация. Може би, ако октоподите живееха достатъчно дълго, отдавна да са завладели нашия свят.

Но калмарите са съвсем различни. Към тях не изпитвам никакви чувства. Само дето не ги харесвам.

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Поне намери живот тук долу.

— Знаеш ли, — каза тя, — странно е. Спомняш ли си колко безжизнено бе дъното, когато се спуснахме? Никаква следа от живот.

— Да. Наистина беше поразително.

— А когато преди малко излязох от станцията за да хвана този калмар, дъното беше покрито с корали. В красиви цветове — сини, оранжеви и жълти. Някои от тях доста едри.

— Мислиш, че са пораснали сега?

— Не. Сигурно ги е имало и преди, но не сме ги забелязали. Ще трябва да огледам района. Бих желала да разбера, защо са се събрали именно тук — около станцията.

Норман застана до илюминатора. Беше включил външните светлини на станцията, осветяващи дъното. Наистина се виждаха многобройни разноцветни корали, оранжеви, розови и сини, които леко се поклащаха от течението. Простираха се чак до края на осветения участък, до мрака.

— Донякъде това е успокояващо — рече Бет. — Намираме се доста дълбоко за преобладаващата част на морските обитатели, които предпочитат най-горните сто фута. Но независимо от това, станцията е разположена в един от най-богатите и изобилни на подводни животни райони на света. Според учените, южният Пасифик притежава по-голям брой разнородни корали и морски гъби отколкото останалата част на планетата. Затова се радвам, че открих този нов вид — Бет плъзна поглед по рафтовете с химикали и реактиви. — И че най-сетне имах възможността да поработя върху нещо.

* * *

В столовата, Хари ядеше бекон с яйца. Останалите стояха наоколо и го гледаха, очевидно успокоени, че изглежда добре. Разказваха му новините, като се прекъсваха един друг и така стигнаха до съобщението, че отвън има голям пасаж от калмари.

— Калмари?

Той ги погледна изненадано и едва не изпусна вилицата.

— Да, страшно много — кимна Роуз. — Ще сготвя една тенджера за вечеря.

— Още ли са отвън? — попита Хари.

— Не, отидоха си.

Той видимо се отпусна.

— Какво те притеснява, Хари? — попита Норман.

— Мразя калмарите — отвърна Хари. — Направо не мога да ги понасям.

— И аз не ги харесвам на вкус — обади се Тед.

— Ужасни са — кимна Хари. После продължи да поглъща яйцата. Напрежението отмина.

И тогава откъм цилиндър Г се чу викът на Тина:

— Появиха се! Цифрите се появиха отново!