Сфера

След няколко минути Бет се появи отвън, навлезе в пасажа и разгъна мрежата. Няколко от уловените екземпляри яростно я поляха с мастило.

— Хитри дребосъци — отбеляза Тед. — Знаете ли, появата на мастилото при октоподите е доста интересна…

— Какво ще кажете да вечеряме калмари? — попита Роуз.

— По дяволите, не — рече Барнс. — Ако това е някакъв непознат вид, не можем да рискуваме. Последното, което ни липсва в този момент е да се натровим с храна.

— Много разумно — похвали го Тед. — Аз и без това не обичам калмари. Интересен механизъм на движение, но комбиниран с гуменоподобна плът.

В този момент с тихо бръмчене се включи един от мониторите. Пред погледите им, екранът се изпълни с цифри:

000321252526329326293013214261037183016061

8 08213229033005182204261013083016213716040

830 162118220330131 30432000321252526320326

293 013210426103718301606180821322903300518

220 426101308301623711604083016211822033013

1304320003212525263203262932104261037183016

06180821 322903300518 2204261013 0830162137

160408301621182203301131 304320003212525263

2033262930132104261037183016061808213229033

0051822 04261013083016213716040830162118220

3301313043200032125252632032629300132114261

0301621371604083162118220330131304320003212

5252632032622930132104261037183016061808213

229 033005182204261013083016213716040830162

— Това откъде идва? — попита Тед. — От повърхността?

Барнс поклати глава.

— Директната връзка с повърхността е прекъсната.

— Тогава се предава под водата по някакъв друг начин?

— Не — отвърна Тина. — Прекалено бързо е за подводно предаване.

— Има ли друг пулт в станцията? Не? Ами в ДС-7?

— ДС-7 е празна. Водолазите си тръгнаха.

— Тогава откъде идва?

— На мен ми изглежда безсмислица — рече Барнс.

Тина кимна.

— Може да е случаен импулс от временна буферна памет някъде в системата. Когато превключихме на автономно захранване…

— Това трябва да е — кимна Барнс. — Буферен импулс от превключването.

— Мисля че трябва да го съхраните — предложи Тед. — В случай, че се окаже някакво послание.

— Послание откъде?

— От сферата.

— Глупости — отряза Барнс. — Не може да е послание.

— Откъде знаеш?

— Защото няма как да бъде предадено подобно послание. Не сме свързани с нищо. Дори и със сферата. Остава да е случаен импулс от нашата компютърна операционна система.

— С колко памет разполагаме?

— Достатъчна. Десет гигабайта, нещо такова.

— Може би хелият е повредил чиповете — предположи Тина. — Или им влияе газовата среда.

— Все пак, мисля че трябва да го запазим — настоя Тед.

Норман не откъсваше очи от екрана. Не беше математик, но често се бе сблъсквал със статистически данни и бе търсил в тях закономерности. Изглежда човешкият мозък бе предразположен към подобен вид мисловна дейност — да открива определени закономерности в изучаваната материя.

— Имам чувството, — каза Норман, — че това не е безсмислица.

— Тогава да го запишем — рече Барнс.

Тина се приближи до пулта. В мига, когато пръстите й докоснаха клавишите екранът угасна.

— Толкова по въпроса — подхвърли Барнс. — Изчезна. Жалко, че Хари не можа да го види.

— Мда — кимна Тед. — Наистина жалко.

АНАЛИЗА

— Виж, — посочи Бет, — този е още жив.

Норман беше с нея в малката биологична лаборатория близо до върха на цилиндър Г. Никой не беше влизал в лабораторията от момента на пристигането им на станцията, защото не бяха попадали на нищо живо. Но сега светлините в лабораторията грееха, а Бет разглеждаше плуващия в аквариума калмар.

Съществото имаше съвсем нежна структура. Синкавото сияние се съсредоточаваше на нишки по хода на гърба и страните на мекотелото.

— Да — кимна Бет. — Биолуминисцентните структури са с дорзална локализация. Разбира се, това са бактерии.

— Какво са?

— Биолуминисцентните зони. Калмарите не могат да излъчват светлина. Но затова пък бактериите могат. Ето защо биолуминисцентните същества, обитаващи морето, инкорпорират тези бактерии в телата си. Това което свети под кожата са бактерии.

— Нещо подобно на инфекция?

— Да, донякъде.

Калмарът ги загледа с големите си очи. Пипалата му помръднаха.

— Съвсем ясно се виждат всички вътрешни органи — рече Бет. — Мозъкът е скрит зад очите. Онзи сак е храносмилателната жлеза, зад него — стомахът, а още по-назад — виждаш ли го как тупка? — това е сърцето. Едрите форми отпред са гонадите, а тунелът, който се спуска под стомаха — от там излиза мастилото и като го изхвърля, калмарът се задвижва.

— Наистина ли е нов вид? — попита Норман.

Тя въздъхна.