Сфера

— Сигурен ли си? — попита Хари. Той стана и се приближи до огледалото, прикрепено на стената. После се вгледа в лицето си.

— А ти как мислиш че изглеждаш? — попита Норман.

— Не зная. Променен.

— Променен в какво?

— НЕ ЗНАЯ! — той блъсна с юмрук стената. Огледалото затрептя. Хари се върна и отново се отпусна на койката. После въздъхна. — Просто променен.

— Хари…

— Какво?

— Спомняш ли си какво се случи?

— Разбира се.

— Какво се случи?

— Аз влязох вътре.

Норман зачака, но Хари не продължи. Просто седеше, вперил поглед в пода.

— А помниш ли отварянето на вратата?

Хари не отговори.

— Как отвори вратата, Хари?

Хари погледна към Норман.

— Всички трябваше да си тръгнете. Да се върнете на повърхността. Не биваше да оставате тук.

— Как отвори вратата, Хари?

Настъпи продължителна тишина.

— Аз я отворих — той изправи гръб и се подпря на койката. Изглеждаше сякаш се мъчи да си спомни, да разкрие какво е станало.

— И после?

— Влязох вътре.

— И какво се случи вътре?

— Беше красиво…

— Кое беше красиво?

— Пяната — рече Хари. После отново потъна в мълчание, с втрещен поглед.

— Пяната? — подсети го Норман.

— Морето. Пяната. Красиво…

Дали има пред вид светлините? — зачуди се Норман. Рояците от носещи се светулки?

— Кое беше красиво, Хари?

— Няма да ми се подиграваш — каза Хари. — Обещай, че няма да ми се подиграваш.

— Обещавам.

— Мислиш ли, че съм си същия?

— Да, мисля.

— И не ме намираш за променен?

— Не. Доколкото виждам. А ти мислиш ли, че си променен?

— Не зная. Може би. Аз… няма значение.

— Случи ли ти се нещо в сферата, което да те промени?

— Нищо не разбираш за сферата.

— Тогава обясни ми — подкани го Норман.

— Нищо не се случи в сферата.

— Ти прекара вътре три часа…

— Нищо не се случи. Нищо никога не се случва в сферата. В нея винаги всичко е същото.

— Кое е същото винаги? Пяната?

— Пяната винаги е различна. Сферата винаги е същата.

— Не разбирам — рече Норман.

— Знаех си, че няма да разбереш — отвърна Хари. Той поклати глава. — Какво да направя?

— Разкажи ми малко повече.

— Няма нищо повече за разказване.

— Тогава разкажи ми всичко отначало.

— Няма да помогне — рече Хари. — Как мислиш, ще си тръгнете ли скоро?

— Барнс смята, че няма да стане до няколко дни.

— Мисля, че трябва да поемете незабавно. Поговори с другите. Убеди ги. Накарай ги да си тръгнат.

— Защо, Хари?

— Не мога да… не зная.

Хари разтърка очи и се излегна в койката.

— Простете ми, — рече той, — но съм много изморен. Може би ще продължим разговора си някой друг път. Поговори с другите, Норман. Накарай ги да си тръгнат. Да се остане тук е… опасно.

Той затвори очи.

ПРОМЕНИ

— Той спи — каза Норман на останалите. — В шок е. Объркан е, но иначе не ми изглежда увреден.

— Какво ти каза, — попита Тед, — за онова, което му се е случило вътре?

— Доста е объркан, — повтори Норман, — но се възстановява. В началото, след като го открихме, дори не помнеше как се казва. А сега помни. Спомни си името ми, спомни си къде се намира. Помни че е влизал в сферата. Мисля, че помни и какво се е случило вътре. Само че не иска да ни каже.

— Страхотно — рече Тед.

— Спомена нещо за море и пяна. Но не съм наясно, какво разбира под тези понятия.

— Погледнете навън — каза Тина и посочи илюминаторите.

Първото впечатление на Норман беше за светлини — хиляди светлини, изпълнили мрака на океана — а първоначалната му реакция бе на ужас — той помисли, че срещу тях се носят светлините от сферата. Но почти веднага забеляза, че всяка светлина има очертания, които се движат, гърчат се.

Всички опряха лица в илюминаторите.

— Калмари — рече накрая Бет. — Биолуминисцентни калмари.

— Хиляди.

— Повече — каза тя. — Предполагам, че около станцията има поне половин милион екземпляра.

— Красиво е.

— Изненадващо голям по размери пасаж — отбеляза Тед.

— Внушителен, но не изненадващ — поправи го Бет. — Океанът е много по-плодороден от сушата. Той е люлката на живота, място където за пръв път възниква съперничеството между видовете. Една от проявите на съперничество е да създаваш многобройно потомство и тя е характерна за повечето морски обитатели. Свикнали сме да мислим, че първите морски животни, излезли на сушата, представляват ново стъпало в еволюцията. Но истината е, че тези същества просто са били прогонени от океана. Опитвали са се да се измъкнат от междувидовата борба. Представете си, тези първи риби-амфибии, които изпълзяват на брега и виждат пред себе си просторна, безжизнена и лишена от съперници суша. Вероятно им е изглеждала много примамлива…

Бет неочаквано прекъсна лекцията и се обърна към Барнс:

— Бързо, къде държите мрежите за лов на образци?

— Не искам да излизаш навън.

— Налага се — отвърна Бет. — Тези калмари имат по шест пипала.

— И какво?

— Непознат за науката феномен — калмари с шест пипала. Трябва да уловя няколко екземпляра.

Барнс й обясни къде са пособията и Бет излезе. Норман погледна към пасажа с внезапно подновен интерес.

Мекотелите бяха с дължина около четири фута и изглеждаха почти прозрачни. Огромните им очи се виждаха ясно, разположени в предната част на тялото, те излъчваха бледосиньо сияние.