СЕНКИТЕ

- Извинявайте, че ви безпокоя. Предположих, че ще искате да знаете, че най-сетне заспа на горния етаж. Толкова ви е благодарен за всичко, което сторихте, и ме помоли да ви го кажа.

Разнесе се шепот, ала нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.

- Какво става? - бавно попита Ай Ем.

Отговори му Рот, седнал на богато украсения си трон зад богато украсеното си писалище.

- Имаш ли нещо против да влезеш за миг и да затвориш вратата?

Значи, го бяха очаквали.

- Добре. Няма проблем.

Ай Ем затвори вратата и скръсти ръце на гърдите си.

- Еоворете. И давайте направо, за каквото и да става дума. Нямам пито търпение, нито енергия в излишък.

Тъмните очила на Рот се приковаха в него.

- Преди около половин час получихме телефонно обаждане в къщата за аудиенции.

- Окей.

- Не са се представили, но очевидно е бил някой от с’хийб.

Казано накратко, трябва или да предам брат ти до утре в полунощ, или кралицата ще обяви война не само на мен и на братята, но и на всички вампири.

Ай Ем затвори очи. Би трябвало да го предвиди. Наистина би трябвало. Просто му се щеше да му бяха оставили поне десетина минути преди избухването на поредната бомба.

Изпусна дъха си и измърмори:

- По дяволите...

- Ала ние няма да им го предадем.

Ай Ем отвори широко очи.

- Какво?

Рот облегна тежките си ръце на бюрото и се приведе напред, оголвайки зъби.

Не се поддавам на заплахи. Готови сме за война, ако се стигне дотам, ала какъвто и да е изходът, няма да го предам на никого. Точка по въпроса.

Ниско ръмжене се разнесе във въздуха и Ай Ем се огледа наоколо.

Не беше плакал от мига, в който Селена бе издъхнала, нито дори докато следваше брат си към кладата. Сякаш откакто Избраницата бе умряла, бушонът за онази част от него беше изгорял от напрежението, на което беше подложен, и сърцето му беше угаснало.

Ала сега, когато срещна непоколебимите войнствени погледи на мъжете в стаята, по бузите му потекоха сълзи. По всичко личеше, че след десетилетия, в които нямаха свое племе, двамата с брат му най-сетне го бяха открили. Тези горди воини и техните жени бяха осиновили двама сираци, останали сами в света... и бяха готови да се бият до смърт, за да защитят своето.

Пое си разтърсваща глътка въздух и като се стегна, кимна на Рот, въпреки че той не можеше да го види.

- Съжалявам, но не мога да ви оставя да го направите...

- Моля? - процеди кралят. - Сигурен съм, че не се опитваш да ми кажеш как да постъпя.

- Ала сенките са способни на... - Ай Ем се прокашля; не искаше да ги обиди. - Не разбирате какво може моята раса.

Умееха неща, на които обикновените вампири не бяха способни.

Рот се усмихна кръвожадно.

- Може би все още не си срещнал моя съюзник? - И той махна с ръка, посочвайки Ривендж. - Да ви запозная ли?

Аметистовите очи на Ривендж бяха студени.

- Като лидер на симпатите имам подкрепа, на която мога да разчитам... и те уверявам, че сме повече от способни да отвърнем на каквато и да било атака от страна на кралицата.

„Симпатите - помисли си Ай Ем. - Исусе...“

Рот се огледа наоколо.

- Тя иска война? Ще си я получи. И мога да те уверя, че тактиката опожарена земя ще изглежда като неделна вечеря в сравнение с онова, което съм готов да направя с нея, ако се опита да вземе нашето момче.

При тези думи всичко, което Ай Ем бе в състояние да направи, бе да си стои там и да примигва като някакъв глупак.

По дяволите.

Почти му беше жал за кралицата.

74

КОГАТО СЕ МАТЕРИАЛИЗИРА НА ТЕРАСАТА В „КОМОДОР“ двайсетина минути по-късно, Ай Ем установи, че бележката, която бе изпратил по Фриц, все още бе залепена за стъклото. Отлепи я, видя, че е била отворена и прочетена, и я прибра в джоба на коженото си яке. След това отвори вратата и запали няколко лампи със силата на волята си.

Докато примигваше, за да привикне с внезапната светлина, студените пориви на вятъра развяваха пердетата и дори събориха една възглавница от дивана. Той не затвори вратата след себе си.

Свали си якето и закрачи напред-назад. Съвестта му не беше спокойна. Ни най-малко. Да открие своето племе, само за да ги види как отиват на война заради него и брат му? Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Е, да, братята бяха големи мъже, специално подготвени и въоръжени до зъби... а и можеха да разчитат на подкрепления от страна на симпатите. Ала въпреки това щеше да има жертви. Така ставаше във всеки въоръжен конфликт. Трябваше да открие друго решение, каквото и да бе то. При това бързо...

- Ай Ем?

Гласът на майкен го накара да се обърне рязко.

- О, господи, ти дойде.

Без дори едно „здрасти, как си?“, той се приближи и я притегли към себе си, прегръщайки я с всички сили. Дори през всичките й одежди, усети тялото й, топлината й, душата й и вдъхна дълбоко, черпейки от тях енергията, от която се нуждаеше.

Най-сетне се отдръпна, свали качулката йия придърпа, за да я целуне.

- Слава богу.

- Ай Ем, какво е станало?

Той улови трескаво ръцете й.

- Искам да ме изслушаш, и то много внимателно. Искам да те заведа някъде, където ще си в безопасност.

- Ай Ем, не мога да тръгна с теб.

- В Територията вече не е безопасно.

Тя се вкамени. Намръщи се.

- За какво говориш?