Сексът и градът

— Обажда се лейди Каролайн Бийвърс. Бях поръчала да ми запазите едно палто. Току-що пристигнах и утре ще дойда да го взема.

— Чудесно, лейди Бийвърс — отвръща продавачката. Амалита затваря телефона и се засмива.

На другия ден Кари говори по телефона със стар приятел — Роби.

— Амалита се върна — казва тя. — Ще обядваме заедно.

— Амалита! — възкликва Робърт. — Още ли е жива? И все така красива? Тя е опасна. Но ако си мъж и спиш с нея, сякаш ставаш член на специален клуб. Знаеш ли, Амалита е била с Джейк и с Капоти Дънкан, с толкова рокзвезди, с милиардери. Тя е като свързващо звено. Мислиш си: „И аз, и Джейк…“

— Мъжете — заявява Кари — са смешни.

Робърт не слуша.

— Жените като Амалита са малко — продължава. — Габриела беше такава. Както и Марит. И Сандра. Амалита е толкова красива! И забавна. И много смела. Невероятна е! Срещаш тези момичета в Париж, облечени във влудяващо прозрачни рокли, виждаш снимките им в „Дъбъл ю“ и в други модни списания и ти изглеждат все по-привлекателни. Сексуалната им власт е онази изумителна, ослепителна сила, която може да промени живота ти. Мислиш си, че ако се докоснеш до нея, което е невъзможно, което…

Кари му затваря.

В два часа следобед вече седи на бара в „Хари Чиприани“ и чака Амалита. Тя както винаги закъснява с половин час. На бара един бизнесмен, колежката му и клиентът им си говорят за секс.

— Мисля, че мъжете се отвращават от жени, които спят с тях още първата вечер — казва колежката. Облечена е в целомъдрен морскосин костюм. — Трябва да изчакаш поне до третата среща, ако искаш мъжът да те приеме на сериозно.

— Зависи от жената — възразява клиентът. Той е към 40-годишен, прилича на немец, но говори с испански акцент — аржентинец.

— Не разбирам — отвръща жената.

Аржентинецът я поглежда.

— Вие, американките еснафки, дето все се стремите да пипнете някой мъж, вие трябва да спазвате правилата. Не можете да си позволите да сбъркате. Но има определен тип жени — много красиви и от определена класа, които могат да правят каквото си искат.

В същия момент влиза Амалита. Това предизвиква доста голямо вълнение на входа, където оберкелнерът я прегръща — „Виж се само! — възкликва тя. — Колко си строен! Още ли тичаш по 8 км. на ден?“ — и отнасят палтото и багажа й. Облечена е в костюм от туид на Джил Сандър (само полата струва над хиляда долара) и зелен кашмирен пуловер без ръкави.

— Ама че е горещо! — отбелязва, веейки си с ръкавиците. Сваля си сакото. Целият ресторант зяпва.

— Сладурче! — възкликва Амалита, като забелязва Кари на бара.

— Масата ви е готова — съобщава оберкелнерът.

— Толкова неща имам да ти разправям! — продължава Амалита. — Спасих се на косъм!

Някъде през април заминала на сватба в Лондон, където се запознала с лорд Сканки-Пу — фалшиво име, — „но истински лорд, скъпа. Има кръвна връзка с кралското семейство, замък и фокстериери. Каза, че мигновено се влюбил в мен, кретенът му с кретен. Още щом ме зърнал в църквата. «Скъпа, обожавам те, — рече, като дойде при мен на приема, — но най-много обожавам шапката ти.» Още тогава трябваше да ми светне червената лампичка. Но в момента не разсъждавах логично. Живеех у Катрин Джонсън-Бейтс, която ме влудяваше. Все се оплакваше, че съм разхвърляла вещите си из шибания й апартамент. Нали е Дева, какво друго да очакваш от нея! Както и да е, мислех само къде да се преместя. Пък и знаех, че Катрин си пада по лорд Сканкс — плетеше му шалове от онзи ужасен камгарн, — а той пет пари не даваше за нея, така че, естествено, не устоях. А ми трябваше и нова квартира.“

Вечерта след сватбата Амалита практически се пренесла в къщата на пл. „Итън“. И първите две седмици било прекрасно.

— Приложих номера на гейшата — разказва тя. — Правех му масажи, носех му чая, преглеждах предварително вестниците, за да му посоча по-интересните статии.

Лордът я водел по магазините. Организирали приеми и лов в замъка. Амалита му помогнала да състави списъка на гостите, включила най-подходящите хора, очаровала прислугата и той бил впечатлен. Но като се върнали в Лондон, започнали неприятностите.

— Нали знаеш колко бельо съм събрала през годините? — пита Амалита. Кари кимва. Тя наистина познава огромната й колекция от дизайнерски облекла, събирана в продължение на 15 години, и то твърде добре, защото й се наложило да й помага да увият дрехите в специална хартия, преди да бъдат складирани. Това им отнело три дена.

— Една вечер лордът влезе, докато се обличах — продължава Амалита. — „Скъпа — рече, — винаги съм се питал какво е да носиш корсаж. Може ли… да пробвам? Така ще се поставя на твое място.“

Добре. Но на другия ден поиска да го напляскам. Със сгънат вестник. „Скъпи, не мислиш ли, че ще ти достави по-голямо удоволствие, ако го прочетеш?“, попитах. „Не! Искам един хубав бой“, отвърна. И аз се съгласих. Втора грешка. Стигна се дотам, че сутрин се събуждаше, обличаше дрехите ми и отказваше да излезе от къщи. И то с дни. После поиска да си сложи бижутата ми от „Шанел“.

— Как му стояха? — пита Кари.