Sedmiyat pechat

лампа светеше с жълтеникава светлина до възглавницата и, отворената книга се бе ше изплъзнала от

ръцете и. Сложи книгата на нощното шкафче, изгаси лампата с леко щракване, подпъхна одеялото, за да

я топли по-добре, усети спокойното и отмерено дишане и я целуна нежно по челото.

Притвори вратата на стаята и отиде в кабинета на баща си. Беше му хрумнало нещо и искаше да го

приложи на практика. Включи компютъра и потърси сайта, за който се беше сетил. Страницата се

отвори и Томаш се загледа с носталгия в позна тите лица, сякаш се бе върнал в миналото с машина на

времето. Беше сайтът на курса му от гимназията в Кащело Бранко. Виждаха се снимки от някога и от

днес. Някои от лицата си бяха останали почти същите, но други се бяха променили, олисели, ужасно

напълнели. Видя футболните екипи, снимки от празници и екскурзии, веселяшки номера, гаджета,

мотори - сбирка от редящи се един след друг спомени. Избра chat и влезе в страницата, на която бивши

съученици си разменяха пос лания.

Затрака по клавиатурата.

Филипе Мадурейра. Трябва спешно да говоря с теб.

Обади се. Томаш Нороня.

Натисна enter и посланието влезе в системата за chat.

Изключи компютъра и се облегна на стола, преценявайки избора си. Щеше да отиде на следващия ден

в Лисабон да разпише книжките на студентите и тогава вече щеше да е свободен за разследването, което

му беше поръчал Интерпол. Не беше сигурен дали ще получи отговор на съобщението, оставено в чата

на сайта, и трябваше да разучи други пътища. Но какви?

Стана и отиде до етажерката да вземе библията на баща си. Постави я на бюрото и запрелиства

дебелото томче, докато накрая откри на една от последните страници текста, който търсеше.

Апокалипсис.

- „Блажен е оня, който чете - зашепна Томаш началните абзаци, - и ония, коит о слушат дум ите на

пророчеството и пазят писаното в него; защото времето е близо―.

„Пророчество - повтори си сам на себе си. - Това е пророчество. И времето е близо―.

Близо.

Отново се зачете в текста, ред по ред, изречение по изречение, абзац по абзац. Следваше нанизаните

слова с търпение и усърдие, докато няколко страници по-нататък не намери ключовия откъс. Прочете го

наум веднъж, после повторно, шепнейки, сякаш звукът на собствения му глас му помагаше да разкрие

скрития смисъл.

- „Тук е мъдростта - прочете той. - Който има ум , нека пресметне ч ислото на звяра, понеже е ч исло на

човек, и числото му с шестстотин шейсет и шест―. - Томаш вдигна очи замислен и повтори тайнствената

фраза: - „И числото му е шестстотин шейсет и шест―.

Написа трите цифри върху лист хартия.

Остана задълго загледан в тройната шестица, преценявайки възможните алтернативи, които стояха

пред него, съзерцавайки възможните пътища за разгадаването и. Това число съдържа дума, заключи. Не

само дума, а послание.

Зашифровано послание.

Стана и отиде до етажерката да вземе друга книга - стар том с пожълтели страници, оръфани от

времето, с позлатени букви, които изписваха заглавието „Кабала― на корицата и на из белялото гръбче.

Отвори книгата и усети сладникавия мирис на времето, лъхащ от старите страници. Прехвърляше ги

една след друга внимателно, като че се страхуваше да не се разпад нат на прах под пръстите му.

Докато прелистваше томчето, мислите му се върнаха към посланието, което беше оставил на сайта на

гимназията. А ако Филипе не отговори, запита се той. Прецени, че не беше добре осведомен и бързо

заключи, че трябва да събере повече информация за стария си приятел.

Веднага остави книгата настрана, взе мобилния телефон и набра един номер.

- Орлов, кажете ми нещо - пом оли той, след като размени поздрав с ч овека от Интерпол. - Какво

работи моят приятел Филипе?

- Консултант е в областта на енергетиката.

- Да, но какво знач и в областта на енергет иката? Елект ричество ли?

Гласът от другата страна издаде някакви звуци, които Томаш оприличи на дъвчене. Човекът не

преставаше да яде.

- Петрол - каза Орлов, след като преглътна хапката си. - Завършил е геология и по принцип се

занимава с общи въпроси на енергетиката, но основно е проявявал интерес към петрола.

- Така ли?

- Последният човек, койт о го е видял по моя преценка, един тип на име Абдул Карим, сс е срещнал с

него в седалището на ОПЕК.

- Видели са го за последен пьт в седалището на ОПЕК?

- Да.

- В Саудитска Арабия?

Орлов се разсмя.

- Не, професоре. Тук, в Европа.

- Седалището на ОПЕК е в Европа, така ли?

Нова серия неясни звуци подсказваха, че руснакът е напъ хал още храна в устата си. Сдъвка я набързо

и след миг, с приглушен глас и учестено дишане от неимоверните усилия при поглъщането и, успя да

проговори:

- Виена.

VI

КОГАТ О МУ КАЗАХА, ЧЕ СГРАДАТ А СЕ НАМИРА КРАЙ КАНАЛА НА Дунав, Томаш с и представи малък дворе ц,