Sedmiyat pechat

потънал в зеленина, внушителен с имперската си архитектура, и реката като синьо огледало в краката

му, просната като васал пред господар. Навярно заради големите си очаквания, Томаш застана разочаро-

ван пред номер деветдесет и три на улица „Леополдщад―. Остана за миг загледан в ниската и грозна

постройка с бели и сиви панели с вмъкнати между тях сини черти, със знаме в синьо и бяло на върха,

електронен часовник и съкращението ОПЕК.

Сградата на Организацията на страните износителки на петрол беше всичко друго, но не и

величествена. Бетонна кутия, вмъкната сред офисите във втори район на Виена - никакъв блясък, нито

 Организация на страните износителки на петрол. - Б. пp.

великолепие, нищо, което да подскаже, че от това място се управлява най-големият и печеливш бизнес

на планетата, чудотворният продукт, който движи света. Томаш дори се усъмни в сетивата си, допусна,

че това не е адресът, който търсеше, че навярно се е объркал, но съкращението ОПЕК на върха на

сградата и числото деветдесет и три върху вратата със сложно стъклено покритие отхвърляха всяко

съмнение. Наистина стоеше пред ОПЕК.

Влезе в сградата и се отправи към рецепцията.

- Господин Абдул Карим , ако об ичате.

- Имате ли записана среща?

- Да. Името ми е Томаш Нороня. Идвам от страна на Интерпол.

Арабският служител набра някакъв номер и предаде информацията на другата страна по линията.

Томаш нищо не разбра от непонятното бърборене, освен името си и това на междуна родната полиция.

Служителят изслуша инструкциите, благодари и затвори.

- Господин Карим идва - каза той и посоч и към улицата. - Бихте ли изчакали навън, моля?

- Навън ли? - учуди се посетителят.

- Да, той помоли да го чакате отвън.

Томаш излезе от сградата и застана до остъклената входна врата, надничайки често вътре, в

седалището на ОПЕК. Виждаха се много мъже с тюрбани, други с вратовръзки, почти всич ки араби или

африканци, ходеха напред-назад с чанти в ръка, но без да бързат, нямаше никакъв стрес. Томаш губеше

търпение отвън. Пристъпяше от крак на крак и раздразнението му растеше. За пръв път му се случваше

да чака домакина на улицата.

Автомобилният трафик пораждаше равномерен несекващ шум, от който се отделяха сърдити

клаксони; затвореше ли очи, сякаш чуваше гневното бучене на морето, над което се носеха крясъците на

чайките.

В последните минути клаксоните бяха станали толкова нас тоятелни, че го принудиха да обърне глава,

за да разбере какво с тава. Лъскав сребрист мерцедес, двуместен спортен модел с аеродинамични линии,

беше спрял пред вратата на ОПЕК. Сред неясния сумрак в колата сякаш съзря някаква ръка да маха. То-

маш се приведе напред и се опита да види по-добре. Ръката като че махаше към него. „Да не би да е за

мен―, запита се Томаш. Погледна очаквателно, задавайки въпроса по-скоро на себе си, и ръката замаха

още по-настоятелно. Приближи пред пазливо и видя зад волана един мъж с тюрбан на главата.

- Вие ли сте човекът от Интерпол? - попита непознат ият.

- Не... тоест да, аз съм.

Мъжът протегна ръка и отвори срещуположната врата.

- Влизайте - подкани го той. - Аз съм Абдул Карим.

Преодолявайки изненадата, Томаш се намести в тясното пространство и поздрави домакина си. Беше

слаб мъж на средна възраст със заострена брадичка и изпъкнали скули. Носеше шумаг в червено и бяло,

а тялото му беше покрито с тауб - традиционни дрехи, които странно контрастираха с аванга рдната

технология, грееща по таблото на мерцедеса. Ръцете, които държаха волана, бяха обсипани с лъскави

пръстени. Украшенията бяха толкова много, че отстрани всяка ръка изглежда ше увенчана с корона.

- Предположих, че ще разговаряме в офиса ви.

Щом затвори вратата, автомобилът потегли така рязко, че гумите изсвириха и даже тялото му се

залепи за седалката, ка то че беше астронавт преди отлитане.

 Дълъг като шал тюрбан. - Б. пр.

 Дълга тъмна роба. - Б. пр.

- Виена е моят офис - каза арабинът. Обърна палец по посока на сградата, коят о бързо се смаляваше

зад тях. - Нашата централа е ужасна, нали? Ще ви заведа на по-интересно място. - Погледна към

спътника си. - Познавате ли Виена, господин Томаш?

- Не.

- Очарователен град - отсъди т ой. - Тук прекарвам половината от годината. Половин година в Медина,

където е жена ми и семейството ми, и половин година във Виена.

- Медина ли? В Сауд итска Араб ия?

- Да. Оттам съм. - Карим удари по волана. - Виждате ли това тук, тази кола? - Вдигна ръката си,

обсипана с пръстени, и я завъртя като че искаше да покаже всичко наоколо. - Виждате ли автомобилите

по шосето? Тези офиси, цялата тази дейност, този кипящ живот? Виждате ли всичко това?

-Да.

- Всичко това е възможно благодарение на моята страна.

Томаш се усмихна.

- Вижте, Виена е много стар град. По-стар от Сауд итска Арабия.

- Без съмнение. Но всичко, което съществува на Запад, съ ществува под тази си форма благодарение на