Сапфиреносиньо

Гидиън се бе облегнал назад в стола си и бе скръстил ръце пред гърдите. Не можех да определя погледа му, но не изглеждаше одобрителен, да не говорим за благодарен.

— Следващия път ще си обуя маратонки — изрекох насред всеобщото мълчание. А след това си взех сладка. Явно, освен мен, никой не искаше да ги яде.

— Имам една теория — каза господин Уитман бавно, като си играеше с пръстена с печат на дясната си ръка. — И колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм прав. Ако...

— Започвам да се чувствам наистина глупаво, защото го повтарям толкова често. Но тя не трябва да присъства на този разговор — рече Гидиън.

Почувствах как бодежа в сърцето ми се превърна в нещо по-лошо. Сега вече не бях наранена — бях бясна.

— Той има право — съгласи се доктор Уайт. — Истинско лекомислие е да я оставим да присъства по време на разсъжденията ни.

— Но за нас са от значение и спомените на Гуендолин — отвърна господин Джордж. — Всеки спомен, колкото и да е незначителен, за дрехи, думи и външен вид може да бъде решаващ за откриването на времето, в което се намират Люси и Пол.

— Всичко това ще го знае и утре, и вдругиден — заяви Фолк де Вилърс. — Мисля, че наистина е най-добре да я заведеш долу, за да елапсира, Томас.

Господин Джордж замълча и скръсти ръце върху дебелия си корем.

— Аз ще отида с Гуендолин в... при хронографа и ще проследя пътуването във времето — каза господин Уитман и избута стола си назад.

— Добре. — Фолк кимна. — Два часа ще са повече от достатъчни. Някой от адептите може да чака завръщането й, защото ще се нуждаем от теб тук горе.

Погледнах въпросително към господин Джордж, но той само повдигна раздразнено рамене.

— Ела, Гуендолин. — Господин Уитман вече се бе изправил. — Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще можеш да си легнеш. Тогава поне утре ще можеш да вземеш участие в час. Между другото, много съм любопитен какво ще е съчинението ти за Шекспир.

Боже! Тоя не е в ред! Сега да ми говори за Шекспир беше направо върхът!

Замислих се за момент, дали да не протестирам срещу отстраняването ми, но после реших да се въздържа. В действителност изобщо не исках да слушам целия този идиотски разговор. Исках да се прибера вкъщи и да забравя за всички тези глупости за пътуване във времето, включително и за Гидиън. Нека си разтягат локуми за тайните си мисии в тъпата си зала, докато припаднат от умора. Особено го пожелавах това на Гидиън. Включително и да сънува кошмар, който да му разкаже играта!

Ксемериус имаше право — всички бяха откачалки.

Тъпото бе, че въпреки всичко погледнах към Гидиън и си помислих нещо наистина безумно от сорта на: "Ако сега се усмихне поне веднъж, ще му простя всичко".

Разбира се, той не го направи. Вместо това ме погледна безизразно. Невъзможно бе да позная какво се въртеше в главата му. В този момент мисълта, че се бяхме целували, бе толкова далечна, че по някаква неизвестна причина изведнъж ми хрумнаха детинските стихчета, които Синтия Дейл, нашата съученичка и любовен оракул, често съчиняваше:

"Зелени очи,

жената огорчи,

от любовта се отречи..."

— Лека вечер — казах с достойнство.

— Лека вечер — измърмориха в отговор всички, тоест всички освен Гидиън.

Той заръча:

— Не забравяйте да й завържете очите, господин Уитман.

Господин Джордж изсумтя ядосано. Чух го да казва, докато учителят ми отваряше вратата и ме избутваше навън в коридора:

— Замисляли ли сте се, че точно това отхвърляне може да е причината нещата, които ще се случат, изобщо да се случат?

Не можах да чуя дали някой отговори. Тежката врата се затвори и заглуши всякакви гласове.

Ксемериус се почеса по главата с върха на опашката си.

— Честно, това е най-откаченият клуб, който някога съм виждал!

— Не го приемай толкова навътре, Гуендолин — рече господин Уитман. Той извади от джоба на сакото си една черна кърпа и я тикна под носа ми. — Просто ти си новата в играта. Голямото неизвестно в уравнението.

Какво можех да отвърна? За мен всичко това бе ново! Само допреди три дни не знаех нищо за съществуването на пазителите. Преди три дни животът ми си беше напълно нормален. Е, поне в общи линии.

— Господин Уитман, преди да ми завържете очите... може ли да се отбием в ателието на мадам Росини и да вземем нещата ми? Вече съм оставила там и двата си комплекта ученически униформи и утре няма да има какво да облека. Чантата ми също е там.

— Разбира се. — Докато вървяхме, той размахваше кърпата из въздуха в добро настроение. — Спокойно можеш да се преоблечеш, защото по време на пътуването си няма да срещнеш никого. В коя година да те изпратим?

— И без това няма никакво значение, щом ще съм затворена в подземието — казах аз.