Сапфиреносиньо

— Докладът за този ден е изготвен от пазител от вътрешния кръг, някой си Франк Майн. Състои се само от няколко реда, като се споменава времето, протестното шествие на суфражетките* в Ситито и това, че лейди Тилни е пристигнала навреме за елапсирането. Не са споменати никакви особени произшествия, нито пък близнаците Де Вилърс, но пък по онова време те също са били членове на вътрешния кръг. — Господин Джордж въздъхна и затвори книгата. — Много странно. Всичко това говори за заговор в собствените ни редици.

* Участнички в движението за предоставяне на избирателни права на жените. — Бел. прев.

— И основният въпрос си остава — откъде Люси и Пол са могли да знаят, че вие двамата ще посетите лейди Тилни в този ден и в този час? — каза господин Уитман.

— Уф! — обади се Ксемериус от канапето. — Множко идват имената, да ти се замае главата.

— Обяснението е очевидно — рече доктор Уайт, поглеждайки към мен.

Всички се взираха мрачно и замислено пред себе си, в това число и аз. Нищо не бях направила, но явно всички изхождаха от факта, че някога в бъдещето ще почувствам потребност — по каквито и да било причини — да издам на Люси и Пол кога ще посетим лейди Тилни. Всичко това беше ужасно объркващо и колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-нелогично ми се струваше. И изведнъж се почувствах много самотна.

— Ама че сте откачалки — каза Ксемериус и скочи от канапето, за да се провеси с главата надолу от един огромен полилей. — Пътуване във времето — моля? Моя милост е видял какво ли не, но дори за мен това е нечувано.

— Едно нещо не разбирам — казах. — Защо очаквахте, че посещението ни ще е споменато в хрониките, господин Джордж? Имам предвид, че ако нещо е посочено в тях, щяхте по-рано да сте го видели и да знаете, че ще пътуваме в този ден и какво ще преживеем. Или е както във филма с Аштън Къчър*? Всеки път, когато някой от нас се завърне от миналото, бъдещето напълно се е променило?

* Става дума за филма "Ефектът на пеперудата" от 2004 г. — Бел. ред.

— Това е много интересен и философски въпрос, Гуендолин — рече господин Уитман, сякаш се намирахме в някой от часовете му. — Не съм гледал филма, за който говориш, но действително, следвайки законите на логиката, и най-малката промяна в миналото би променила драстично бъдещето. Има един разказ от Рей Бредбъри, в който...

— Какво ще кажете да отложим философските дискусии за някой друг път — прекъсна го Фолк. — Сега бих искал да чуя подробностите за засадата в дома на лейди Тилни и как сте успели да избягате.

Погледнах към Гидиън. Нека той да разкаже украсената си версия на историята, в която не присъства неговия пистолет. Взех си още една сладка.

— Извадихме късмет — каза Гидиън спокойно. — Веднага забелязах, че нещо не е наред. Лейди Тилни изобщо не изглеждаше изненадана да ни види. Масата беше сервирана, а когато Пол и Люси се появиха и икономът препречи изхода, двамата с Гуендолин избягахме, като минахме през съседното помещение и през входа за прислугата. Файтонът бе изчезнал, затова ни се наложи да тичаме.

Изглежда, не се затрудняваше с изричането на лъжи. Нямаше издайническо изчервяване, трепкане на клепачи, гледане встрани, нито пък следа от несигурност в гласа. Въпреки това, според мен на историята му й липсваше нещо съществено, което да я направи да звучи достоверно.

— Странно — рече доктор Уайт. — Ако засадата наистина е била планирана, са щели да бъдат въоръжени и да се погрижат да не можете да избягате.

— Замая ми се главата — обади се Ксемериус от канапето. — Мразя тези откачени глаголни форми, които смесват бъдеще и минало време с условно наклонение.

Погледнах Гидиън изпълнена с очакване. Сега трябваше да измисли нещо наистина оригинално, ако искаше да повярват на историята му, в която той не носеше оръжие.

— Мисля, че просто успяхме да ги изненадаме — рече Гидиън.

— Хм... — изсумтя Фолк.

Ако се съдеше и по израженията на останалите, те също не бяха особено убедени. Нищо чудно! Гидиън беше прецакал работата! Щом като ще лъже човек, тогава трябва да вкара и объркващи подробности, от които никой не се интересува.

— Наистина бяхме много бързи — вметнах припряно. — Стълбището за прислугата явно току-що бе полирано и за малко да се подхлъзна, всъщност аз по-скоро се пързалях по него, отколкото слизах. Ако не се бях задържала за парапета, сега щях да лежа със счупен врат в 1912 година. Всъщност какво се случва, когато умреш, докато пътуваш във времето? Мъртвото тяло връща ли се обратно от само себе си? Е, във всеки случай извадихме късмет, че вратата долу зееше отворена, защото една от прислужничките тъкмо влизаше с пазарска кошница. Една такава пълничка блондинка. Дори си помислих, че Гидиън ще се блъсне в нея, а в кошницата имаше яйца и щеше да стане невъобразима свинщина. Но ние се мушнахме покрай нея и се затичахме колкото можем по-бързо по улицата. Сега имам пришка на пръста.